Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

— Какво всъщност означавам за теб, Тейн? — попита. — Ти ме откри, спаси живота ми, без нито за миг да се отделиш от мен. За което имаш вечната ми благодарност. Но защо?

— Аз съм жрец. Това е моето… призвание — каза начумерено.

— Не ми звучи достатъчно убедително — заяви му девойката, скръствайки ръце пред гърдите си.

Събеседникът й я изгледа мрачно, леко засегнат от това, че го притискаше по този начин.

— Изгубих сестра си — рече накрая. — Щеше да бъде някъде на твоите години. Не можах да помогна на нея, ала успях да помогна на теб. — Тейн заби поглед в земята и се зае да разравя пръстта със сандала си. — Изгубих цялото си семейство. Двамата с теб толкова си приличаме.

Прииска й се да го попита как, но не й се стори много уместно. Нито тя щеше да сподели тайните си с него, нито пък той с нея. Точно там лежеше преградата между тях и тази преграда беше непреодолима.

— Утре един от жреците ще потегли надолу по реката към село Бан — уведоми го девойката. — Оттам ще мога да стигна с лодка до столицата.

— Наистина ли си мислиш, че твоята приятелка Мишани ще е в състояние да ти помогне? — попита Тейн малко злъчно.

— Тя е единствената надежда, която ми е останала.

— Тогава ти пожелавам леко пътуване — каза младежът, въпреки че интонацията му подсказваше друго. — И нека Паназу, богът на дъжда и реките, да те пази по пътя. Сега трябва да се връщам към заниманията си.

Изричайки това, той се обърна и закрачи бързо към храма. Кайку остана загледана след него, докато младежът не изчезна сред дърветата. В някое друго време и място… навярно между тях щеше да се получи нещо. Е, сега обаче имаше къде-къде по-големи грижи. Помисли си за маската, която лежеше в стаята й, скрита зад една от гредите на тавана. Помисли си как ли щеше да се добере до Аксками и какво ли щеше да открие там.

Помисли си какво ли я чака занапред и изведнъж я побиха тръпки.

„Все някой ден щеше да се случи , мислеше си Анаис. Аз само отлагах неизбежното. Но откъде, по духовете, са узнали?“

Кръвната Императрица на Сарамир седеше в покоите си, нежният й профил се открояваше на фона на ярката слънчева светлина, а знойният дъх на уличните жеги бе успял да се промъкне дори тук, толкова високо над града. В подножието на Императорската цитадела се простираше великият град Аксками, сърцето на Сарамирската империя. Той се изтягаше по склоновете на хълма и околностите му, истинско пиршество от най-разнообразни сгради и цветове — източени червени кули се извисяваха над евтините шумни пазари, гладки бели къпални се гушеха до музеи със зелени куполи, великолепни театри изпъкваха на фона на всевъзможни дюкянчета, работилници и ковачници. В далечината проблясваха искрящите криволици на Керин, която си пробиваше път през цялото това изобилие от форми и багри, за да се се срещне със сестра си Джалаза, заедно с която оформяха реката Зан. Аксками бе построен на мястото, където се събираха три реки, разделящи града на ясно ограничени райони, съединени посредством величествени мостове.

Императрицата зарея поглед над столицата, над нейния град — центърът на цивилизацията, която се простираше върху хиляди километри на огромния континент и обхващаше милиони хора. Животът в Сарамир никога не беше секвал, една безкрайна знойна въртележка от промишленост, мисъл и изкуство. На Площада на Оратора се събираха всички, които искаха да докажат своето красноречие, и тълпите или им ръкопляскаха, или им се надсмиваха. В конюшните пръхтяха коне и манкстуи, а джамбазите предлагаха стоката си на минувачите и си бъбреха един с друг. Философи медитираха, докато от другата страна на улицата млади двойки страстно правеха любов. Учени мъже водеха полемики в парковете, кръв капеше по плочките, когато гърлото на някой бик банати биваше прерязано от ножа на касапина, улични акробати изпълняваха сложни номера, сделки се сключваха, разваляха и договаряха наново. Аксками беше ядрото на един свят, разпрострял се на толкова обширна територия, че единственият начин за моментална комуникация беше посредством уменията на Чаросплетниците — административната, политическата и социалната опорна точка, върху която се крепеше цялата империя. Анаис обожаваше страната си, обожаваше постоянната й способност да се възстановява, бесния вихър на промяната и традицията, на новото и старото… Същевременно обаче я познаваше достатъчно добре, за да се страхува мъничко от нея, и точно в момента усещаше призрака на този страх съвсем близо до себе си.