Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Кайку не беше съвсем сигурна как трябва да отговори на това, поради което реши да запази мълчание.

— Защо не можем да направим нищо по въпроса? — попита той, но въпросът беше реторичен, внезапен изблик на чувството му за безсилие.

През остатъка от деня продължиха да наблюдават птиците и на Кайку й се стори, че сякаш наистина бяха по-малко, отколкото си спомняше.

Тя прекара още една седмица в храма, докато възстанови напълно силите си. Чакането я изнервяше, ала жреците настояваха да остане и тя реши да ги послуша. Още бе твърде слаба, за да се отправи на път, а и се нуждаеше от време, за да реши какво да прави, накъде да поеме и как да стигне дотам.

Не че някога беше хранила някакви съмнения относно първия човек, когото щеше да навести. Само той можеше да й помогне да узнае обстоятелствата около смъртта на баща й и единствено на него девойката можеше да се довери напълно. Ставаше дума за Мишани — нейна приятелка от детинство и дъщеря на Баракс Авун ту Коли. Тя принадлежеше към Императорския двор в Аксками и бе добре запозната с интригите, които се плетяха там. Кайку не я бе виждала от единадесетата си жътва, защото Мишани бе въвлечена в политическите интереси на рода Коли; ала въпреки това мисълта да се срещне със старата си приятелка й подейства доста въодушевяващо.

През тази седмица често излизаше с Тейн — разхождаха се из гората или покрай реката. Младежът се интересуваше от миналото й, от това каква е била и как се е стигнало дотам да я намери под онова дърво. Девойката му разказа за семейството си; за голяма нейна изненада споменът за постиженията, навиците и дребните недостатъци на близките й не й подейства зле. Обаче не пророни и дума за онова, което се бе случило в къщата им през онази кошмарна нощ, нито пък му разказа за участта на Асара. Тейн беше доста приятна компания и тя го харесваше, въпреки мрачните настроения, в които младежът изпадаше от време на време. Тогава момичето се прибираше и го оставяше сам.

— Скоро ще си тръгнеш оттук — каза й послушникът веднъж, докато се разхождаха един до друг сред дърветата зад храма. Утринното принасяне на дарове току-що бе приключило и Тейн я бе помолил да се видят, преди да стане време за учебните му занимания. Около тях чуруликаха птици и шумоляха скрити животинки.

Кайку си играеше с един свой кичур. Това бе един от детинските й навици и майка й често я смъмряше за него. Девойката си мислеше, че отдавна го е забравила, но ето че той отново се бе появил.

— Да, скоро — потвърди тя.

— Бих искал да узная закъде си се разбързала толкова. Бягаш от убийците на близките си, или се опитваш да ги намериш?

Девойката го изгледа стъписано. За първи път Тейн й задаваше толкова директен въпрос.

— Да ги намеря — призна тя.

— Отмъщението не е много рационален мотив, Кайку.

— Никакви други мотиви не са ми останали, приятелю — рече му момичето. Това, че го нарече приятел, не означаваше нищо. За нищо на света нямаше да го допусне по-близо до себе си, нито пък щеше да му сподели някоя от тайните си. Нямаше никакъв смисъл да поражда повече мъка. Не си правеше никакви илюзии, че го изоставя — просто това беше необходимост, тъй като все още не познаваше природата на демона вътре в себе си и се боеше да не го нарани така, както беше наранила Асара. По същата причина ужасно се страхуваше да не застраши по някакъв начин Мишани с присъствието си; обаче съзнаваше, че ако помолеше приятелката си, тя веднага би поела този риск — както впрочем би сторила и самата Кайки, ако беше на нейно място. В тази мисъл имаше известно облекчение. Предаността им една към друга не познаваше никакви граници. Освен това нямаше друг избор — това беше единственият път, по който можеше да тръгне.

— Бих се радвал да останеш — каза тихо той. Девойката се спря изведнъж и го изгледа любопитно. — Поне още известно време — допълни младежът, изчервявайки се.

Тя се усмихна и лицето й сякаш грейна. За миг изпита нещо като изкушение. Той я привличаше физически, в това нямаше никакво съмнение. Бръснатата му глава, стегнатото му мускулесто тяло, изваяно от работата на открито и строгата диета, скритата сила, която излъчваше; това бяха качества, които никога не беше забелязвала у момчетата с благородно потекло, които бе срещала в градовете. Но въпреки че бяха прекарали толкова време заедно през изминалата седмица, си даде сметка, че не бе научила кой знае колко за него. Защо искаше да стане жрец? Защо искаше да изцерява и да помага на другите, както твърдеше? Той беше толкова близък с нея, колкото и тя с него. Всеки от тях се дуелираше с другия, без нито за миг да отслаби защитата си. Това, което й бе казал сега, се доближаваше най-много до откровеното общуване. Прииска й се да разшири малко пролуката в бронята му.