Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

— Благодаря, но мисля, че няма да имам нужда от него.

Младежът се запъти към вратата, но тъкмо преди да я отвори се спря и се обърна.

— Не зная името ти…

— Кайку ту Макаима — гласеше отговорът.

— Кайку, на няколко пъти ти спомена един човек, докато беше в делириум — каза, докато стоеше до вратата с чинията в ръце. — Някой, с когото си била заедно в гората. Асара. Навярно тя още е…

— Един демон я уби — рече девойката, а очите й не се отделяха от пода. — Тя е мъртва.

— Разбирам — кимна Тейн. — Ще се видим скоро — каза, след което излезе от стаята.

„Един демон я уби , помисли си момичето. И този демон съм аз.“

Кайку прекара в стаята още доста време, понеже продължаваше да се чувства страшно изтощена. Не можеше да си спомни да се е чувствала по-изморена и отпаднала през целия си живот. Това чувство пробуди в нея един спомен, който не я бе навестявал от месеци, дарявайки я с остра, пробождаща болка на мястото на още прясната рана от смъртта на близките й. Ала тя нито не се възпротиви, нито се помъчи да го забрави. Напротив. Някои неща си струваше да бъдат запомнени.

Бе се случило в лятната къща на Мишани, разположена близо до брега, където тя и брат й Мачим често отсядаха. С него винаги се съревноваваха за най-различни неща — навярно от детството си бе наследила някои не особено женски черти като ината й например, с който спокойно можеше да съперничи на някое магаре. Една сутрин тя и Мачим се бяха увлекли в любимата си игра „кой е по-добър“. Залогът се вдигаше и вдигаше, докато накрая се стигна дотам състезанието да представлява един курс по издръжливост, в който да влизат стрелба с лък, плуване, скално катерене, бягане и стрелба с пушка — нещо, което би затруднило повечето атлети, да не говорим за две хлапета, които рядко се бяха изправяли пред истински трудности. Понеже никой не искаше да отстъпи, двамата единодушно се съгласиха да се опитат.

Със стрелбата се справиха лесно — трябваше да изстрелят десет стрели, след което да се втурнат надолу по плажа и да преплуват залива, като целта беше да стигнат до скалите. Мачим бе готов преди нея. Плуването доста я затрудни, понеже искаше да настигне брат си и да стопи преднината му. Когато стъпи на скалите, умората в телата им вече беше очевидна и мускулите им трепереха. Мачим не можа да издържи на темпото и едва успя да стигне до върха, преди да се строполи задъхан на земята. Кайку би могла да се откаже още тогава и да си получи победата, но това не бе достатъчно за нея. Тя хукна обратно по върха на скалата към къщата на Мишани, където си бяха направили импровизирано стрелбище. Цялото й тяло гореше, зрението й се бе замъглило, искаше й се да повърне, но беше неспособна да спре. Стигна до къщата, ала усилието да вдигне пушката изведнъж й дойде в повече и тя припадна.

Тогава я сложиха да си легне — никога не бе чувствала подобна преумора и изтощение. Предизвикателството беше изсмукало всичките й сили и й се струваше, че едва ли ще оцелее. Мишани я сгълча за безразсъдното упорство, което бе проявила, а брат й се промъкна и я поздрави с победата, когато наблизо нямаше никой друг.

Но колкото и зле да се бе чувствала тогава, сега беше неизмеримо по-лошо. Имаше чувството, че самата й душа е изтощена, докарана до изнемога от усилията й да прогони скръбта по близките си. Откри, че мисълта за брат й не донася сълзи, а само тъпа болка. Е, можеше да се справи с нея, ако се налагаше.

Обаче не болката от загубата на семейството й я притесняваше. А онази сила… ужасната сила, която бе отнела живота на Асара в гората. Нещо бе излязло от нея, нещо мъчително и зло, носещо разруха и пламъци. Дали тя беше демон? Или бе обладана от такъв? Можеше ли изобщо да си позволи да бъде сред други хора след онова, което бе сторила с…

— Не — каза на глас, за да придаде тежест на отрицанието. Веднъж вече се бе изтръгнала от кошмара; сега обаче трябваше да се изправи срещу него. Каквато и да беше причината за смъртта на Асара, нямаше да бъде премахната, ако Кайку се изолираше от света. Освен това нямаше признаци, че явлението се повтаря… засега. Тя усети как железните пръстени на непоколебимостта се затягат вътре в нея. Изведнъж почувства ненавист към тази част от съществото й, която не бе познавала преди. Трябваше да я разбере, да научи повече за нея и да я унищожи — ако беше необходимо. Нямаше намерение да носи това безименно зло със себе си до края на живота си. В никакъв случай.