Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

С този обет нейният път вече беше определен.

Когато напусна полянката, се почувства пречистена. Бе оставила някаква част от себе си там — онази част, която беше объркана, изплашена и смазана от скръб. Сега поемаше по нов път. Семейната й чест го изискваше. Нямаше да ги остави да умрат забравени; щеше да направи всичко, което бе по силите й, за да поправи неправдата. Просто нямаше друг начин.

След като се върна в храма с Тейн, си поиска обратно маската от жреците и често я разглеждаше, въртейки я в ръцете си. Асара беше казала, че баща й е бил убит заради тази маска. Какво представляваше тя? Какво се криеше зад нея? Понякога се изкушаваше от мисълта да си я сложи, ала бързо се отказваше. Дори и Асара да не я беше предупредила, Кайку бе слушала достатъчно истории за Чаросплетниците, за да се научи на предпазливост.

„Маските са най-опасните оръжия на света.“

На следващата сутрин Тейн донесе дрехите й заедно със закуската.

— Лежиш прекалено много — рече й той. — Ела навън. Трябва да видиш това.

Кайку се подчини с неохота. Нямаше желание за каквото и да било, обаче й се стори по-лесно да се съгласи с него, вместо да му противоречи. Когато младежът излезе от стаята, тя се изправи и се протегна, след което намъкна дрехите, които жреците бяха изпрали и закърпили. Някой — навярно Тейн — беше добавил и пурпурен пояс от коприна към облеклото й. Тя го препаса около кръста си — поне я правеше да изглежда малко по-женствена. Завърза връзките на ризата с широка яка и се огледа. Усмихна се — повече кисело, отколкото радостно, защото с колана изглеждаше като някакъв натруфен разбойник.

Излезе от сградата и се приближи до младия послушник. Хубаво време да си навън, преди горещината да стане нетърпима. Девойката се зарадва на топлия поглед на Нуку, но благосклонните му лъчи не я трогнаха така, както щяха да й подействат, ако близките й бяха живи. Птици ринджи се носеха по течението на Керин, а дългите им бели шии се стрелваха от време на време светкавично надолу, за да уловят в човките си я някоя рибка, я невнимателно бръмбарче. Тейн ги наблюдаваше отнесено.

— Тази година се появиха рано — отбеляза той. — Значи лятото ще бъде дълго и горещо.

Кайку заслони очи с ръка и се огледа. Някои жреци бяха прекъснали работата си и изучаваха съсредоточено провлаченото шествие на птиците. Като деца тя и Мачим много обичаха да ходят всяка сутрин в началото на лятото на речния бряг, където чакаха появата на ринджи. Птиците гнездяха в планините, но всяко лято се спускаха към равнините, защото там имаше повече храна. Прибрали дългите си стройни крака под себе си, сгънали масивните си криле, те се носеха грациозно по реката, която щеше да ги отведе до низините.

Когато птиците се изгубиха от поглед — бяха не повече от десетина, авангардът на сезонната миграция — Тейн поведе Кайку към брега на реката. Тя обаче пожела да минат по мостчето и да седнат от южната страна на Керин, откъдето се откриваше хубав изглед към блещукащите тъмносини води и храма зад тях.

— Винаги сме ги наблюдавали по този начин — обясни му тя. — Мачим и аз. — Гледката на движещите се отляво-надясно птици пробуждаше някои спомени от миналото, които я натъжаваха.

Тейн кимна. Независимо дали това беше чиста прищявка или момичето съзнателно се опитваше да запази съкровените моменти, които бе имала с мъртвия си брат, той нямаше нищо против да се съобрази с желанието й.

— Като че ли всяка година стават все по-малко и по-малко — рече младежът. — Носи се мълвата, че планинските им гнезда са застрашавани от някаква опасност.

Кайку повдигна вежди.

— Защо?

— Вече се излюпват по-малко пиленца — каза той, почесвайки наболата си брада. — Разправят, че в планината са се появили някакви създания, които се изкатерват до гнездата им… И че тези твари се умножават. Преди десетина години не беше така.

Момичето изведнъж се зачуди защо, след като Тейн я бе накарал да излязат навън, сега седят на тревата и си говорят за някакви птици.

— Наблюдавам ги всяка година, откакто се помня — рече замислено тя. — А през есента винаги гледах как отлитат обратно.

Тя каза това колкото да запази насоката на разговора, ала Тейн изтълкува думите й другояче — като насърчение да продължи потока на мисълта си.

— Всички красиви създания умират — отбеляза мрачно той, насочвайки взор нагоре по течението на Керин, където реката се скриваше зад гъстите дървета. — Все повече и повече, все по-бързо и по-бързо. Жреците могат да усетят това; аз също мога. Има нещо в гората, в почвата. Дърветата знаят.