Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

— Благодаря ти, дух на дървото, задето защити това момиче — каза той. — Моля те да предадеш моята благодарност на господарката си Аспинис, дъщеря на Еню.

Дървото не отговори. Още беше младо, не като древния ипи. Сетивата му още не бяха развити — то бе като новородено дете.

Тейн вдигна момичето в ръце. Тежеше малко повече, отколкото бе очаквал, но по гъвкавата й фигура си личеше, че това идва от мускули, а не от тлъстини. Макар че Тейн не беше кой знае какъв мъжага, животът в гората го бе закалил и втвърдил мускулите му и той нямаше никакви проблеми да я носи. Пътят до храма не беше дълъг и девойката го прекара в сън.

Храмът бе закътан дълбоко в гората, разположен на брега на реката Керин. Тя извираше от планините на североизток, лъкатушейки през сърцето на Гората на Юна, преди да завие на запад и да потече към столицата. Самата постройка представляваше ниска, елегантна сграда, която нямаше за цел да засенчва околния пейзаж. Храмовете на Еню и дъщерите й по принцип трябваше да изразяват смирение, с изключение на тези в градовете, където пищната натруфеност бе необходимо условие за местата за поклонение. Боядисана в нюансите на кремавото и бялото и поддържана от черни греди, постройката поразяваше с изящните си очертания. Беше на два етажа, като вторият бе изтеглен малко назад заради наклона на хълма. Главните порти бяха украсени със заклинания, издълбани в нелакираното дърво — мантра към богинята на природата, която бе семпла и мирна като самия храм. Отстрани на портите имаше малко светилище, заобиколено от натрупани в кръг камъни, където висеше молитвена камбанка, в купите тлееше тамян, а пред изображението на Еню бяха положени дългостволи лилии и плодове. Самото изображение представляваше издялана от дърво статуетка на изправена на задните си крака мечка, хванала с лапа малко мече.

Над реката се издигаше извит мост, свързващ двата бряга на Керин, поддържан от резбовани с най-различни птици, зверове и риби колони, които се скриваха под водата. Тя беше тъмносиня на цвят, а естествената й прозрачност се намаляваше от солите и минералите, които отмиваше от планините Тчами. Слънчевите лъчи се отразяваха в бистрите води, изпъстряйки долната страна на моста с безкрайната игра на трептящите арабески от вода и светлина. Ефектът, който се създаваше, беше на чувство за спокойствие, красота и идилия.

Тейн поговори с учителите си и един възрастен жрец прегледа момичето. Той каза, че тя е прегладняла и има треска — това и младежът го беше забелязал, — но че няма по-сериозна опасност. Щеше да се възстанови след известни грижи.

— Вече ти си отговорен за нея — рече му Учителят Олек. — Пробвай дали ще можеш да задържиш съзнанието си върху нещо друго.

Тейн познаваше парливия език на стареца твърде добре, за да се почувства обиден. Той я сложи да спи в стаята за гости на горния етаж. Помещението бе просторно, стените му бяха боядисани в бяло, а в ъгъла имаше рогозка за спане — точно под големите правоъгълни прозорци, чийто капаци бяха отворени. Като повечето прозорци в Сарамир, нямаше никаква нужда от стъкло — през по-голямата част от годината беше топло и капаците се използваха главно по време на бури.

Когато слънцето залезе сред тъмнопурпурно великолепие, Тейн направи специален чай, в който сложи билки за общо възстановяване, бял равнец и ехинацея за треската й. Накара я да го изпие още докато беше горещ, по половин чаша на всеки два часа. Тя мърмореше и се дърпаше, но накрая го изпи. Младежът донесе ведро студена вода и навлажни челото й, след което почисти лицето и страните й. Прегледа езика й, докато тя стоеше със зяпнала уста. Провери пулса на врата и китката й. Щом направи всичко, което можеше да стори, той седна на една сламена рогозка и я загледа как спи.

Жреците я бяха съблекли — трябваше да сторят това, за да проверят дали не е пострадала от отровни корени, ухапвания от насекоми и всичко друго, което би могло да повлияе на възстановяването й — и й бяха дали светлозелена роба, която й служеше вместо нощница. Сега тя лежеше с завита с тънък чаршаф, който бе избутала между краката си заради неспокойния си сън. Вярно че беше твърде горещо, за да се завива човек, особено ако имаше треска, но Тейн беше задължен да я завие, най-малкото от благоприличие. Той и преди се беше грижил за болни, млади и стари, мъже и жени, жреците знаеха това и му имаха доверие. Но ето че тази девойка го интересуваше повече от останалите. Откъде беше дошла и как се бе стигнало до състоянието, в което я беше открил? Абсолютната й безпомощност провокираше у него желанието да й помогне. Тя бе захвърлена в гората съвсем самичка и навярно само духовете знаеха през какви изпитания е минала, докато се бе скитала сред пустошта; момичето имаше късмет, че изобщо е жива.