Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Ала Пърлок бе както търпелив, така и хитър. Той успя да поговори с точните хора, задавайки им точните въпроси, без да си навлече никакво подозрение. И възможността скоро се появи.

Бе си поставил за цел да се сприятели с някои от градинарите — наивни, простодушни хорица, чиято преданост към Императрицата граничеше с обожание, вдъхновена от почти религиозното благоговение, което селяните изпитват към господарите си. На тях им беше забранено под страх от смъртно наказание да говорят за Престолонаследничката, въпреки обстоятелството, че те дори не я бяха виждали, защото градинската работа се вършеше единствено в онези часове, когато Лусия не беше навън. Оказа се обаче, че те все пак поназнайват туй-онуй. Бе повече от ясно, че градинарите съзнават каква голяма чест за тях е да бъдат градинари на бъдещата Императрица на Сарамир, и дърдореха безспир за най-незначителните подробности от своята работа. Онзи ден например Пърлок научи, че скоро ще изкопават нови легла, за да посадят свежа партида летни цветя, които няма да увяхнат в жегите. Така му хрумна идеята, от която се нуждаеше, и ето че планът му бе готов.

Бе се промъкнал в градината посреднощ, тъй като определено беше невъзможно да стори това през деня. Имаше твърде много пазачи, твърде много пушки, дори и за него; всеки опит щеше да е равносилен на самоубийство. Ала когато се спусна мракът, а трите луни бяха скрити зад хоризонта, го направи.

След като вече беше вътре, потърси място, където да се скрие. Леката отрова, която бе сипал в напитките на градинарите, щеше да ги задържи в леглата им до следващия ден — не му се искаше да изтърбушат корема му с вила, докато лежеше покрит с пръст. Той се зарови внимателно, след което зачака изгрева на слънцето.

Връзката му го беше информирала, че пазачите претърсват градината всяка сутрин, преди Престолонаследничката да се появи. Също като Пърлок и те осъзнаваха опасността от проникване под прикритието на нощта, въпреки строгата охрана. Информацията се оказа достоверна. Пърлок чу дрънченето на оръжия, докато стражите минаваха покрай него. Ала тъй като бяха претърсвали градината хиляди пъти преди, без да открият нищичко, проверката им беше повърхностна. Те не подозираха нищо. Наскоро прекопаната почва прикриваше всички евентуални следи, които Пърлок би могъл да остави със заравянето си.

След като пазачите си тръгнаха, детето щеше да остане самичко. Време беше да се свърши онова, което трябваше да бъде сторено. Промъквайки се тихичко напред, мъжът разкопча закопчалката на кинжала си.

Откри момичето в малък овален павилион, разположен сред дърветата. Някаква котка си играеше с опашката си, а Престолонаследничката я наблюдаваше отнесено. Животното беше дотолкова погълнато от заниманието си, че изобщо не усети присъствието му. Лусия обаче разбра, въпреки че не беше издал нито звук. Тя погледна към листака, точно към него, и попита:

— Кой си ти?

Мъжът се показа иззад едно тумисово дърво и котката веднага си плю на петите. Момиченцето се втренчи в новодошлия с непроницаем поглед.

— Името ми няма никакво значение — отвърна Пърлок. Беше доста изнервен и непрекъснато се озърташе, изгаряйки от нетърпение да си тръгне колкото се може по-скоро.

Лусия го гледаше спокойно.

— Милейди, трябва да взема нещо от вас — рече, докато изваждаше кинжала от ножницата.

Въздухът изведнъж експлодира от някакво внезапно движение, а в следващия момент бясното пърхане на някакви черни криле замъгли всичките му сетива, карайки го да извика и да падне на колене, прикрил лице с лявата си ръка.

То секна толкова бързо, колкото бе започнало. Пърлок отпусна длан и дъхът застина в гърлото му.

Детето беше цялото покрито с гарвани. Те бяха накацали навсякъде — по раменете, ръцете и главата й, истинска мантия от тъмни пера. Заобикаляха я плътно, осеяли земята около нея като гъст килим, а още десетки се поклащаха по клоните на близките дървета. От време на време някой се размърдваше, почиствайки с клюн перушината си или заемайки друга поза, но всички без изключение го наблюдаваха със зловещите си черни, светещи очи.

Пърлок беше онемял от ужас.

— Какво искаш да вземеш? — попита момичето. Изражението и тонът й не намекваха по никакъв начин за злонамереността, която птиците излъчваха.

Крадецът преглътна. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за гарваните. Птиците я закриляха . И той знаеше, знаеше със страховита увереност, че щяха да го разкъсат на кървави парцали, стига само момичето да си помислеше това.