Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

— Госпожица Кайку ту Макаима — обяви прислужницата иззад завесата и Кайку влезе в стаята. Мишани разтвори ръце за нея и двете момичета се прегърнаха. После отстъпи, продължавайки да държи ръцете на гостенката като някакъв своеобразен мост помежду им.

— Отслабнала си — рече накрая. — И ми изглеждаш бледа. Да не си била болна?

Кайку се засмя. Познаваха се от доста дълго време, за да могат да си позволят да бъдат пределно откровени една с друга.

— Нещо подобно — каза. — Ти пък си станала истинска благородна дама. Градският живот очевидно ти подхожда.

— Липсва ми заливът — призна Мишани, застанала на колене на една от елегантните рогозки, лежащи на пода. — Съзнавам, че е оскърбително да прекарвам времето си в броене на улова и оценяване на гемиите, като ми напомнят всеки ден за това. Ала с течение на времето счетоводната работа взе да ми става приятна.

— Наистина ли? — попита невярващо Кайку, разполагайки се срещу приятелката си. — Ах, Мишани, скучната, еднообразна работа винаги е била една от силните ти страни.

— Ще приема това като комплимент, понеже навремето ти беше тази, която бе прекалено лекомислена и заета с фантазиране, за да внимаваш в уроците.

Кайку се усмихна. Присъствието на приятелката й беше достатъчно, за да накара ужасите, които беше преживяла, да избледнеят и изчезнат. Дребничкото момиче насреща й бе живото напомняне за дните, когато трагедията още не я бе връхлетяла. Тя почти не се беше променила — само бе станала по-женствена. И говореше с по-официален тон, отколкото си спомняше Кайку — най-вероятно го бе усвоила в двореца. Обаче, като изключим тези неща, тя продължаваше да си е същата Мишани и това беше като балсам за кървящото й сърце.

Прислужницата звънна предупредително с камбанката и влезе; след като господарката й беше заръчала да им донесе напитки, нямаше нужда да чака отговор. Тя сложи един дървен поднос между Кайку и Мишани, върху който постави купа с нарязани плодове, и наля охладена вода в две чаши. Накрая нагласи параваните така, че да пропускат максимално слабия ветрец, разхлаждащ знойната утрин, след което излезе незабелязано от стаята. Гостенката се загледа след нея, а в паметта й изникна образът на една друга прислужница, от едно отдавна забравено време, преди смъртта да я връхлети.

— Е, Кайку — започна Мишани, — на какво дължа посещението ти? Пътят от Гората на Юна до Аксками изобщо не е кратък. Ще останеш ли за повече време? Ще наредя да ти приготвят стая… И ще гледам да ти намеря някакви хубави дрехи — какво е това, което си облякла ?

Усмивката на Кайку потрепна за миг и мъката, скрита зад нея, най-накрая се показа. Очите на домакинята й се изпълниха със съчувствие и тъга в отговор.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Всички вкъщи са мъртви — отвърна простичко момичето.

Мишани веднага потисна изумлението си и лицето й остана безизразно при тези думи. После, припомняйки си с кого всъщност разговаряше в момента, се поотпусна и даде външен изблик на чувствата си, притиснала потресено длан до устата си.

— Не — прошепна тя. — Как?

— Ще ти разкажа — рече Кайку. — Ала има и нещо друго, Мишани. Може би вече не съм това момиче, което си спомняш. Сега в мен има нещо, нещо… чуждо . Не зная какво точно представлява то, но е много опасно. Моля за помощта ти, Мишани. Нуждая се от помощта ти.

— Разбира се — отвърна дребничкото момиче, хващайки ръцете й. — Бих направила всичко за теб.

— Не бързай — каза гостенката. — Първо чуй историята ми. Дори и само заради това, че се намираш близо до мен, те грози голяма опасност.

Мишани седна отново на рогозката, взирайки се в своята приятелка. Подобно униние никак не подхождаше на Кайку. Тя винаги бе упорита, своенравна и инатлива и създаваше впечатлението, че е в състояние да превъзмогне всяка болка, която я сполети. А сега звучеше тъй, все едно бе обречена.

— Разкажи ми тогава — подкани я Мишани. — Без да ми спестяваш нищо.

И тъй, Кайку й разказа всичко — цялата история, започваща със собствената й смърт и завършваща с пристигането й в Аксками с лодка, за което си бе платила в селцето Бан. Разказа й за Асара — как вярната й прислужница се бе оказала не такава, за която всички я смятаха; както и за смъртта й. Спомена й как бе спасена от жреците на Еню и за маската, която Асара бе взела от къщата — онази маска, която баща й бе донесъл след последното си пътешествие. Съобщи й и за обета си към Оча — как се бе заклела, че ще отмъсти за избиването на близките си.