Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Той пиеше с очи лицето на Кайку, докато тя го прегръщаше, и въпреки че чертите й бяха изкривени от мъка, той не можеше да отклони поглед; нито сега, нито когато започнаха да избледняват, а под тях започна да прозира шевицата на златните нишки, толкова ярки и изпълващи го с такъв екстаз, какъвто никога не беше изпитвал. Той бе сторил онова, което трябваше да стори, без да се провали, и сега Полята на Омеча го очакваха, за да го обгърнат с великолепието си.

И ако се чувстваше малко засегнат, задето боговете го бяха използвали като пионка в своята игра, принасяйки го в жертва, за да спасят живота на другиго, накрая поне му бяха позволили да издъхне в обятията на жената, която обичаше.

На здрачаване избягаха от Аксками през южната порта, а спускащият се мрак ги скри от вражеските очи. Това се оказа доста лесно. Всички погледи бяха вперени в Цитаделата и източната порта, откъдето войските на рода Батик прииждаха в града. Огньовете продължаваха да горят в гигантската пресечена пирамида, издигаща се на най-високия хълм в столицата. Размириците бяха избухнали с удвоени сили, когато хората бяха видели как от върха й се издига гъст дим, а езиците на пламъците лижеха стените й на фона на стелещия се здрач. Отрядите на рода Батик веднага бяха предприели ответен удар и сега касапницата по улиците беше неописуема. Сред разгара на тези събития никой не обърна внимание на покритата кола, която се дотътри до спокойната южна порта. Пазачите имаха своите заповеди, естествено; странно, обаче след като размениха няколко думи със закачулената жена, седяща до водача на каруцата, веднага ги пуснаха да излязат. Портите се отвориха, колата мина под големия свод и похитителите на Престолонаследничката оставиха Аксками да се пържи в собствената си ярост.

На три километра от града те свърнаха от главния път към една изоставена каменоломна. Там оставиха каруцата и взеха седем от дванадесетте коня, които бяха приготвени за тях. Човекът, който пазеше животните, се вгледа угрижено в детето, което Заелис носеше на ръце.

— Това тя ли е? — попита той почтително, а очите му проблеснаха на зеленикавата лунна светлина. Въздухът сякаш бе зареден с електричество и косъмчетата по кожата на хората настръхваха. Утре или на следващия ден… лунната буря щеше да се разрази съвсем скоро. Трябваше да яздят много бързо, за да я изпреварят.

— Тя е — отвърна Заелис. — Трябва да потегляме. Всеки изгубен миг я приближава все повече до смъртта.

Мъжът остреща преглътна и кимна, загледан след тях, докато те бързо се отдалечаваха от каменоломната, поели далеч на юг. После се обърна и влезе в порутената колибка, служила като жилище на надзирателя на каменоломната, в която бе прекарал последните два дни. Похитителите щяха да спрат в още няколко подобни места, за да сменят конете си. Бързината беше от жизненоважно значение, защото всичките им планове им разчитаха на това групичката да изчезне с Престолонаследничката, без да остави никаква следа след себе си. Уморените коне, които Заелис и спътниците му оставяха след себе си, щяха да бъдат скрити на сигурно място, докато възстановят силите си. В случай че бягството им бъдеше разкрито и те бяха проследени, Лоното щеше да се окаже в голяма опасност и твърде много невинни хора щяха да бъдат изложени на риск. По-голямата част от обитателите му нямаха никаква представа за тази мисия и не знаеха нищо за плановете на организацията извън съсипаните земи на Разлома; Лоното беше неподготвено и неспособно да се защити срещу евентуална атака от страна на имперските сили. Мъжът се зачуди дали бяха успели да отвлекат детето, без някой да разбере, или в момента в столицата се събираше отряд, който всеки момент щеше да се втурне по петите им.

Той се опита да поспи, ала почти цялата нощ се въртя нервно и едва около зазоряване се унесе в неспокойна дрямка, изпълнена с ярки и страховити сънища. Когато се събуди на следващата сутрин, не беше сигурен кое беше плод на въображението му и кое — истинско; един образ обаче се беше врязал в паметта му и отказваше да избледнее, както ставаше с повечето кошмари.

Можеше да се закълне пред боговете, че бе видял някакви неща, прокрадващи се по самия ръб на каменната кариера малко преди разсъмване. Същества с крака като кокили и очи, наподобяващи пламтящи фенери.

Яздеха бързо и продължително през цялата нощ и по-голямата част от сутринта. Когато Заелис най-накрая обяви почивка, по телата на конете бе избила пяна, от ноздрите им се издигаше пара, а от устните им се стичаше слюнка. Те свърнаха от пътя и се насочиха към разстилащите се равнини и хълмове на необятната сарамирска шир. Намериха подслон под широките, древни клони на едно дърво джукаки, издигащо се на самотен хълм. Въздухът бе изпълнен с жуженето на насекоми, а прежурящите слънчеви лъчи изпълваха света с ярки цветове. Денят беше неизмеримо красив и великолепието му контрастираше рязко с настроението им.