Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

— Тихо — изсъска младежът при звука на новите стъпки, които бе чул. Той вдигна момиченцето, сложи отново ръката на спътницата си на рамото си и пое напред.

Кайку имаше чувството, че потъва в до болка познат кошмар. Ужасното горене изотвътре, празнотата, зейнала в нея след освобождаването на нейната кана бяха сломили волята й до такава степен, че единственото което й се искаше да стори, беше да се просне на земята и да заспи. Някой ден, освен ако междувременно не се научеше да я контролира, тази нейна дарба щеше да причини смъртта й. Вече можеше да е убила Престолонаследничката, а заедно с това и всички надежди на Либера Драмак. Момичето се затътри след Тейн, ненавиждайки го за това, че я караше да бяга, когато имаше такава неотложна нужда от сън, ненавиждайки себе си, задето беше толкова егоистична, при положение че малкото момиченце, което младежът бе понесъл в ръцете си, можеше да умре всеки момент.

Тейн се движеше с ясна целеустременост; след толкова много години, прекарани из горите, коридорите на Цитаделата не представляваха кой знае какъв проблем за него. Под умелото му водачество тримата скоро стигнаха до долните нива, а всеки нов човек, който се изпречваше на пътя им, ги изпълваше с нов страх; всеки чифт очи, който ги оглеждаше, можеше да разпознае детето в обятията на Тейн, а това щеше да бъде краят. Късметът обаче засега беше на тяхна страна и никой не ги обезпокои.

— Тейн! Кайку!

Те подскочиха стреснато, щом чуха имената си, ала тревогата им бързо премина в облекчение, когато разпознаха гласа. Спряха се на тесните стълби, по които слизаха, и изчакаха Асара и Мишани, които идваха зад гърба им. Отдолу се издигаше горещ, задушлив пушек, ала това не беше неочаквано за тях; все пак някъде наблизо се намираха коридорите, където ги чакаше Кайлин.

— Кайку, добре ли си? — извика Мишани, щом забеляза превързаните очи на приятелката си. Тя залитна, но Асара веднага я улови и я задържа изправена.

— Използвала е своята кана — обясни жената. — Това я е изтощило. Просто има нужда от сън.

Очите на дългокосото момиче се стрелнаха от приятелката й към детето в обятията на Тейн, после към самия него. Той изглеждаше отпаднал, а погледът му беше сив и мрачен. Страхуваше се за живота на Престолонаследничката.

— Нямаме никакво време за губене — каза Мишани, отлагайки всички въпроси за по-късно. — Трябва да потегляме.

След тези думи те се заспускаха към недрата на Цитаделата, където се намираха помещенията за прислугата. Отровни изпарения се кълбяха под таваните, до тях достигаха далечни стенания и викове за помощ, които Кайку успяваше да чуе въпреки пищенето в ушите си, предизвикано от избухването на една от бомбите. Лакираните ламперии и облицованите с лач стени се замениха от груби неизмазани тухли, а под краката им хрущяха всевъзможни отломки. Хората, с които се разминаваха, бяха изцапани със сажди и воняха на пот, а жегата беше невъобразима. Поне не беше толкова пренаселено, както първия път, когато Тейн и Кайку бяха минали оттук, защото онези, които можеха да избягат, вече го бяха сторили, оставяйки зад гърба си само ранените и хората, които искаха да останат и да им помогнат.

Започваха да се надяват, че току-виж успели да се доберат безпрепятствено до старата тъмница, където ги очакваше Пърлок, когато изведнъж се натресоха на трима императорски стражи.

Това си беше чиста проба лош късмет. Стражите бяха офейкали от схватката в тронната зала — смелостта им се беше изпарила в мелето, в което не можеха да различат кой беше съюзник и кой — враг, и те бяха избягали от кръвопролитието на по-ниските етажи. В случай че се натъкнеха на някой по-висш офицер, бяха решили да му кажат, че издирват виновниците за експлозиите; ала ето че съдбата ги срещна с похитителите на Престолонаследничката и независимо дали бяха предатели или предани на короната мъже, едва ли щяха да позволят на четиримата спътници да напуснат Цитаделата с Лусия, ако я разпознаеха.

Тейн, който бягаше начело, се блъсна в единия от стражите, докато жените се разпръснаха в просторната зала, свързваща три коридора. Помещението навярно служеше за сушилня, защото от тавана висяха множество дървени закачалки, на които бяха прострени всякакви дрехи, всички от които бяха напълно изсъхнали, а една част дори бяха почернели като въглени. Кафявите тухли по стените се бяха напукали от близостта на взривовете и подът бе осеян с прах и купища отломки.