Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

И тъй, те се носеха напред толкова бързо, колкото им позволяваха силите, насочвани от паметта на Тейн, търсейки помещенията за прислугата, където трябваше да ги чака Пърлок. Нямаха никакво време да гадаят какво ли се бе случило с останалите. Единственото нещо, което ги вълнуваше, беше бягството им от Цитаделата.

„((Асара!))“

Асара дръпна рязко Мишани към себе си, завличайки я към една ниша в коридора зад статуята, изобразяваща Йору, пазителят на Портите на Омеча, вдигнал високо стомната си с вино. Прохладните, строги коридори на Императорската цитадела сега бяха обхванати от паника, прислужници и войници търчаха като обезумели по тях, върху изящния лач отекваха стъпки от ботуши, крещяха се заповеди и се задаваха въпроси. Намираха се в един от вътрешните коридори, лишен от външни прозорци, и въпреки високия му таван и широки размери не можеха да се отърват от чувството за клаустрофобия.

И двете бяха изпотени и разчорлени. Бягството им от тронната зала не беше лесна задача, ала императорските стражи не се вълнуваха толкова от една благородничка и нейната прислужница, при положение че трябваше да се бият едни с други. И преданите на короната, и предателите се бяха омешали безнадеждно и след като Баракс Мос бе напуснал полесражението, схватката се бе изродила в истинска касапница. Съветниците и писарите в залата бяха напълно забравени от биещите се, и Мишани и Асара се запромъкваха към изхода заедно с тях. Само един от стражите се беше опитал да ги спре, но Асара го бе убила с голи ръце, преди човекът да успее да мигне. Дългокосото момиче още бе неспособно да повярва на онова, което беше видяла, ала изумлението й беше нещо, което можеше да почака. Сега й се искаше единствено да избяга от това място. Заповедта за екзекуцията й я бе потресла до такава степен, че в момента не я беше грижа нито за Престолонаследничката, нито за Либера Драмак; всичко, от което се нуждаеше, беше само сигурно убежище.

— Какво има? — попита, след като Асара я дръпна грубо настрани. Не беше свикнала да се държат с нея така. Различната жена й направи знак да мълчи.

„((Асара.))“

Беше Кайлин. Това не бе първият път, когато Сестрата проговаряше на Асара отдалеч и сега не се чувстваше така шокирана, както беше в началото. Не обичаше никой да се мотае из главата й, но Кайлин поне беше деликатен гост. Дори да надникнеше в някоя от най-съкровените тайни на Асара, щеше да се направи, че нищо не е забелязала.

Тя се концентрира върху един поток от образи, припомняйки си всичко, което им се беше случило в Цитаделата, без да спазва хронологичния ред на събитията, правейки го толкова ясно, колкото можеше. Нямаше никакъв начин да говори директно на Кайлин — тя не владееше механизмите, посредством които да изпраща думи — но и впечатленията щяха да свършат работа.

Кайлин разбра. Тя отвърна с друга серия от представи, които вече бяха натоварени с наставления и информация.

— Какво има ? — попита пак Мишани.

Асара примигна и връзката се разпадна.

— Кайлин — каза тя. — Справила се е с Вирч и сега има достъп до всички кътчета на Цитаделата. Сега тя е нашите очи. — Жената се обърна на другата страна. — Има нещо, което трябва да направим.

— И какво е то? — тонът на Мишани подсказваше, че тя не изгаря от нетърпение да се върне обратно към центъра на Цитаделата.

— Кайку и Тейн са открили Престолонаследничката — рече Асара. — Трябва да ги намерим. Кайлин ще ни покаже пътя.

— Кайку? — продума дългокосото момиче и те се запътиха да помогнат на приятелите си.

Още един взрив раздра Цитаделата, разтърсвайки стените й. Това обаче не беше бомба, а запасите от барут долу в подземията. Кайку залитна и падна тъкмо когато прекосяваха залата, където се пресичаха два коридора, и една изплашена групичка мъже и жени за малко да я стъпче. Шумът от тичащи нозе в ботуши и дрънченето на метал се появи по-късно и Тейн с ужас забеляза, че неколцина императорски стражи се носят към тях. Той прехвърли тежестта на Лусия върху едната си ръка и дръпна с другата девойката, завличайки я към стената на коридора, привеждайки се, за да закрие Престолонаследничката от очите на минаващите покрай тях стражи. Те не им обърнаха никакво внимание.

Кайку беше разтреперана, дишаше тежко, а главата й клюмна на гърдите.

— Не мога повече — промълви. — Толкова съм изтощена.

Тейн изобщо не я слушаше. Треската, която вече пълзеше из костите му, само мобилизираше още повече силите му и го правеше безкомпромисен към слабостта, била тя негова или нейна. Макар че се потеше и кожата му изглеждаше опъната и пожълтяла, не можеше да си позволи да рухне. Оставяйки Лусия за момент, той хвана Кайку за раменете и я изправи. Тя изстена протестиращо.