Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Тейн бясно изруга и се хвърли към човека с пушката; обаче беше прекалено далеч и нямаше как да попречи на спусъка да бъде дръпнат, на петлето да удари и на барута да се запали. Единственото, което можа да стори, бе да попадне пред черното око на оръжието, закривайки Лусия с тялото си.

Силата на изстрела го блъсна като гигантска ръка в гърдите, която го запрати назад, и той се прекатури над крехкото телце на момиченцето, останал без дъх от нажежения до бяло пламък на агонията, който го прогори отвътре. Страхуваше се от падането, ала въздухът сякаш се бе превърнал в мек облак от перушина и Тейн бавно се зарея надолу; когато се фрасна в пода обаче, го заболя много повече, отколкото си бе представял, че ще го заболи при тази скорост, ала болката скоро беше притъпена от нежната пелена на шока, която милостиво се спусна над него.

Той чу как някой крещи името му, ала всичко, което виждаше, му изглеждаше безсмислено и неразбираемо — идиотските форми на прострените дрехи се поклащаха сънливо над главата му в задименото помещение.

Изгърмя още една пушка, беше презаредена, после изтрещя отново. Две тела се строполиха на земята. Мишани и Асара веднага се огледаха, търсейки източника на звука, и видяха Юги и Заелис, които стояха до вратата, а от дулото на пушката в ръцете на първия се издигаха тънки струйки дим. Последните двама стражи лежаха безжизнени на каменния под. Кайку беше прекосила стаята и се бе приближила до Тейн, незнайно откъде изнамерила сили, беше махнала превръзката от очите си и сега крещеше името му. Младежът обаче едва ли можеше да я чуе. Всички звуци се бяха притъпили, а тялото му започваше да се вкочанява.

Мишани измъкна Престолонаследничката изпод тялото му и я подаде на Заелис. Изражението му беше мрачно, докато я оглеждаше; той стрелна с очи Юги и двамата се спогледаха тревожно. И двамата се бяха разтревожили за момиченцето, когато се бяха качили в градините на покрива и бяха разбрали, че Лусия е отведена от Рудрек по заповед на Дурун; надеждата им изгря отново, когато Кайлин се свърза с тях и ги насочи към останалите. Сега учителят видя колко лошо бе наранена Престолонаследничката и надеждите му отново помръкнаха. Нещата изобщо не бяха розови.

— Върни го обратно! Асара, върни го обратно! — крещеше Кайку.

Асара се приближи и застана над нея. Погледна надолу към Тейн. Очите на младежа се бяха вторачили някъде над тях, като ту фокусираха, ту разфокусираха погледа си. Смуглата му кожа бе станала мъртвешки бледа на цвят. Ярко червено-черно петно се разширяваше на гърдите му и по начина, по който нарастваше, Асара заключи, че куршумът се е забил дълбоко в тялото му.

— Не мога — каза тя.

— Върни го обратно ! — изкрещя отново девойката, повдигна горната част на тялото му и го прегърна. Ако й беше останала още малко кана , щеше да я използва, без значение какви щяха да бъдат последствията. Щеше да се опита да зашие раната му, да възстанови разкъсаните му вътрешности, да го направи отново цял. Беше възприемала този човек изцяло като даденост, като някой, който винаги щеше да върви след до нея; той бе неин спътник още откакто я бе открил в гората, а тя не му беше дала нищо в замяна, затваряйки се напълно за него. В този миг, докато го прегръщаше, осъзна, че вече просто е твърде късно да промени положението. Въпреки че сълзите и гласът й го отричаха, тя знаеше, че часът му бе ударил и ничии дарби — нито нейните, нито на когото и да било — нямаше да могат да го спасят.

Тейн нямаше никакви сили да говори — дори и да успееше да намери думите. Мислите му бяха насочени навътре и се спускаха в мрачна спирала надолу към празнотата като вода, оттичаща се в канал; ала и малкото, които можеше да улови и сглоби заедно, бяха достатъчно, за да му осигурят отговорите, които търсеше. През цялото това време, сред пороя от въпроси, колебания и несигурност, през който беше минал, единственото, от което наистина е имал нужда, е било вярата. Не, той не се бе провалил. Беше повярвал на своята богиня, превъзмогвайки всичките си съмнения и страхове.

Защо беше тук? Защо тя го бе пощадила от шин-шините, защо го бе пратила по една и съща пътека с Различните? Сега вече знаеше и отговорът беше толкова ясен, че той се зачуди на как така не бе успял да го зърне преди.

Богинята го беше изпратила тук да, за умре вместо Престолонаследничката.

„Аз дължа на боговете живот , помисли си, и най-накрая дългът ми е платен.“

Тогава очите му се спряха на Кайку и на червените й като на демон ириси. Различни очи, ала привлекателността им не намаляваше по никакъв начин заради това. В крайна сметка, той бе пожертвал живота си заради една Различна, за да спаси Тяхното бъдеще. И когато безредието, царящо в съзнанието му, отшумя, това, което остана, беше само истината. А тя се оказа по-значителна, отколкото си бе представял — Престолонаследничката беше изключително ценна както за света, така и за боговете. Тя имаше огромно значение за всички тях. Ако с цената на своя живот бе спасил нейния, значи си е струвало да го отдаде заради нея.