Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

— Жива ли е? — попита девойката.

Анаис се отдръпна малко назад, ала очите й не се отделиха от детето й. Лицето й беше посивяло и изглеждаше ужасно остаряло. Лусия лежеше неподвижно, със затворени очи. Гърбът й беше ужасно обгорен — зелената й рокля бе почерняла и станала на пепел там, където се бе допирала косата й. Дишането й беше повърхностно и пулсът й бе неравномерен, обаче тя не се събуди, когато майка й я разтърси.

Привидението, което ги бе повело из Цитаделата, което ги беше довело тук — бе това момиче. Беше ги довела абсолютно умишлено при себе си. Навярно предусещаше, че ще се озове в беда.

Ала изглежда бяха закъснели.

— Помогнете й. Тя е… моя дъщеря — промълви Анаис. Сякаш изобщо не забелязваше смъртоносните си рани.

Кайку кимна и за първи път Императрицата се вгледа в нея и забеляза пурпурните ириси на очите й. Тя се закашля и от устата й потече кръв. Девойката усети как се просълзява. Това беше Императрицата на Сарамир. Едно почти митично създание, държащо властта на цялата могъща империя в ръцете си. Само една нейна заповед и милиони хора щяха да отидат да се бият и да умрат, а цели флотилии щяха да прекосят океаните заради нея; тя стоеше най-близко до божествата от всички хора на света. Обаче, в крайна сметка, се оказа най-обикновен човек. Сега изглеждаше толкова малка — просто една крехка умираща жена. Кайку слушаше как Тейн се обръща към Нокту и Омеча, как произнася последни благословии за душата на владетелката им и почувства как я обзема неизмерима печал.

Изведнъж Анаис стисна ръката на Кайку в своята собствена, толкова силно, като че ли девойката беше като котва, която можеше да я задържи на този свят. Очите й бяха мътни и тя надали можеше да вижда.

— Страх ме е… — проплака тя. — Богове, толкова съм уплашена…

Кайку я погали по косата, усещайки под пръстите си нещо мокро… кръв.

— Спокойно — рече тя. — Смъртта не е чак толкова страшна.

Ала тя не можа да разбере дали Императрицата я чу, или не, защото светлината в очите на жената изведнъж помръкна, от устните й се отрони тежка въздишка и тя издъхна.

— Приятно пътешествие — прошепна Кайку и сълзите закапаха от ресниците й. Когато отново погледна нагоре, видя, че гарваните, които ги заобикаляха като черна вълна от пера, клюнове и очи, до един са обърнали глави към Престолонаследничката.

— Трябва да тръгваме — изведнъж рече Тейн. Той завъртя грубо Императрицата настрани и вдигна детето, понасяйки го с лекота въпреки ранения му крак. Гарваните се размърдаха неспокойно, ала той не им обърна никакво внимание. — Нищо не мога да направя тук. Тя има нужда от лекар.

Кайку не продума. Тя се изправи бавно, а погледът й продължаваше да е прикован в мъртвата жена, която лежеше пред нея. Започваше да усеща зараждащото се затопляне на нейната кана , провокирано от усилията, които бе положила, за да я концентрира върху толкова малка мишена като ръката на Императора. Какви мисли й минаха през главата тогава, дори тя не бе в състояние да каже; ала после се обърна и последва Тейн, който се бе завтекъл обратно към Цитаделата, понесъл на ръце низвергнатата Престолонаследничка на Сарамир.

В Императорската цитадела цареше смут.

Бомбите, които бяха заложени, за да предизвикат хаос и объркване, се бяха оказали значително по-ефективни, отколкото узурпаторите си бяха представяли. Учените се надпреварваха да спасят безценните ръкописи или произведенията на изкуството от горящите стаи; слугите се суетяха с пълни с вода ведра от чешмите до гладните пламъци; дечицата тичаха разплакани и викаха майките си. Сред редиците на императорските стражи цареше пълен хаос. След като не бяха в състояние да се доверят дори на собствените си другари, те не можеха да извършат никаква съгласувана операция. Императорското семейство бе откарано в някакво скривалище и никой не знаеше местоположението на Императрицата. В основата на Кулата на северния вятър бе открит някакъв труп, ала той бе дотолкова обезобразен от гарваните, че не представляваше нищо повече от окървавен скелет. След няколко часа благодарение на пръстените по ръцете му мъртвецът бе идентифициран като Дурун ту Батик, бивш Император на Сарамир. Тялото на съпругата му беше открито малко след това; ала вече беше твърде, твърде късно.

Всичко бе излязло от контрол. Бомбите и породената от тях паника бяха необходими, за да осигурят удобен параван, така че Императрицата и нейното Различно изчадие да бъдат убити тайно и за гибелта им да бъде обвинен някой друг. Сега заговорът се беше обърнал против конспираторите, защото сред всеобщия смут никой не обърна внимание на двамата слуги, понесли ранено момиченце на ръце. Малцина от обитателите на Цитаделата бяха виждали някога Лусия, а още по-малко пък щяха да я разпознаят в това й състояние — с изгорени дрехи и лице, скрито от косата й. Повече се набиваше на очи обстоятелството, че единият от прислужниците всъщност беше жена, преоблечена като мъж. Тя крачеше неуверено след болнавия си на вид спътник, сложила ръка на рамото му, а очите й бяха превързани с лента от плат. Очевидно девойката беше ослепена от някоя остра отломка, попаднала в очите й по време на някоя от експлозиите. Беше за предпочитане хората от Цитаделата да видят това, отколкото една Различна; кървавочервеният цвят на очите на Кайку, който винаги се появяваше след използването на нейната кана , нямаше да изчезне още часове. Степента на концентрация, която бе достигнала, за да унищожи само ръката на Дурун, я бе довела до ръба на изтощението; и въпреки това се беше провалила. Престолонаследничката бе обгорена и изпаднала в безсъзнание, само защото Кайку не можеше да контролира силата си достатъчно добре, и ако момиченцето загинеше, вината за това щеше да е изцяло нейна. Девойката си мислеше, че едва ли би могла да понесе подобно бреме.