Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Когато най-накрая се спряха на една полянка, заобиколена от огромни скални блокове, наподобяващи митични каменни великани, вече бе паднал пълен мрак. Изведнъж зловещо пурпурно сияние озари пейзажа, а от небето се разнесе демоничен вой. Мишани, която яздеше заедно с Юги, за да може конят на Кайку да си почине, се сепна при звука.

— Защо спираме? — извика Кайку сред грохота на бурята, цялата подгизнала, а по брадичката и бузите й се стичаше вода.

Заелис огледа внимателно околността с напрегнат израз.

— Кайлин? — вдигна вежди той.

— Трябва да се срещнем тук — потвърди жената. — С лечителя и с мъжете с носилката. Те знаят, че не бива да закъсняват.

— Обаче закъсняват — заяви мъжът.

— Виждам.

Асара презареди пушката си и звукът подейства достатъчно красноречиво на похитителите, засилвайки тревогата им. Юги се озърташе нервно наоколо.

Погледът на Кайку попадна на едно поточе, което ромонеше нежно, вливайки се в малко езерце в скалната чаша под тях. Тя не беше в състояние да каже какъв инстинкт я накара да присвие очите си и да се вгледа по-внимателно, ала в този момент поредната светкавица проряза небето и тя видя, че бистрата вода бе примесена с нещо по-тъмно, чийто източник се намираше някъде зад скалата. На слабата светлина беше невъзможно да се определи какво представляваше, обаче тя се досети за природата му по бавното му, лениво просмукване във водата. Кръв.

— Твоите хора са мъртви, Заелис — рече тя, докато всичките й сетива й крещяха да се маха по-бързо оттук. — Това е капан! Да се махаме!

Навярно заради убедеността в гласа й или поради обстоятелството, че нервите на всички бяха изострени до краен предел, ала похитителите реагираха мълниеносно и без колебания. Това спаси живота им.

Те оставиха полянката зад гърба си в същия момент, когато два шин-шина изскочиха внезапно от убежищата си, нахвърляйки се на мястото, където групичката бе стояла допреди секунди. Другите два демона вече препускаха по ръба на скалните блокове, приковали пламтящите си очи в жертвите си, докато кокилоподобните им крайници ги носеха с

невероятна скорост по пресечения терен. Следващата светкавица ги освети с пурпурното си сияние и силуетите им се откроиха на фона на скупчените луни, след което мракът се възцари отново. Единствените светлини бяха горящите им очи, вперени в Престолонаследничката, към която демоните се приближаваха с всяка секунда.

— Разпръснете се! — извика Кайлин, която дръпна рязко поводите на коня си, омотани около юмрука й, възпирайки го да не се блъсне в надвисналата канара пред нея. Натрошените скали предлагаха хиляди маршрути, по които човек можеше да се отправи и да се изгуби завинаги в този лабиринт; това обаче изобщо не притесняваше Кайлин в момента. Бягството беше единственият вариант да се спасят — тя не можеше да ги защити от четири шин-шина без помощта на Сестрите си.

Заелис внезапно завъртя коня си, прегърбен над Лусия, и го пришпори към тесния проход между две огромни гранитни плочи. Кайку го последва. Асара изтърва момента да свърне и продължи напред по калния склон. Юги и Мишани тръгнаха след нея, а Кайлин си избра друг път.

Небето беснееше, обзето от неистова ярост, и Кайку прегърби още повече раменете си, за да се предпази от бушуващия му гняв. Заелис се носеше напред с безразсъдна скорост, минавайки на сантиметри от скалите и дърветата по пътя си, докато дъждът не спираше да се излива като из ведро. На два пъти той за малко да размаже мозъка на Лусия в изпъкналите каменни ръбове, защото тя лежеше напреки в скута му, а главата й се подаваше настрани. Кайку се взираше съсредоточено в гърба на учителя, следвайки всеки негов ход. Дъхът й спираше, когато се гмурваше в тесни скални цепнатини със стърчащи ръбове, заплашващи да строшат капачките на коленете й, и тя не можеше да си позволи да погледне дори за секунда назад, за да види какво ставаше с шин-шините.

„Няма да ме хванете , помисли си ядно тя. Изплъзнах ви се веднъж, ще го сторя и втори път.“

Когато се понесоха се по един не особено дълъг открит участък, покрит с клисава трева и осеян с неголеми камъни, от другата страна на който се виждаше малка горичка, девойката най-накрая се осмели да погледне през рамото си.

След тях се носеха три от чудовищата — едно препускаше по земята, а другите две — по назъбените стени на каньона, из който яздеха. Изглеждаха като живи сенки, костеливи парчета мрак, върху които окото отказваше да се съсредоточи, понесли се като гигантски паяци в тъмнината.