Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Девойката чу Заелис да крещи пред нея. Четвъртият шин-шин се бе появил сред дръвчетата отпред, преграждайки пътя им.

Те гледаха ужасени как чудовището се изправя на задните си крака и надава пронизителен стържещ писък. Конят на учителя изцвили и зави рязко встрани, за да избегне демона, застанал точно на пътя му, обаче копитата му попаднаха на някакъв хлъзгав камък, животното се подхлъзна и се строполи на земята. Заелис пое тежестта на удара, предпазвайки Лусия с тялото си; Кайку чу изхрущяването, когато кракът на мъжа се счупи, строшавайки се под тежестта на жребеца. Той изстена от болка, ала Кайку вече беше до него и се навеждаше от седлото, протегнала ръка.

— Дай ми я! — извика девойката.

Въпреки замъгленото си от агонията съзнание, Заелис веднага разбра какво се искаше от него и подаде Престолонаследничката на Кайку, която я сграбчи, а тежестта на умиращото момиченце за малко да я събори от коня й. Тя пришпори отново жребеца, насочвайки се към шин-шина пред дърветата. Когато почти го беше достигнала, си пое дълбоко дъх и…

… и тогава пушката на Асара изтрещя и чудовището бе запокитено назад от силата на изстрела. То се строполи на земята, а черните му, тънки крайници се замятаха спазматично във въздуха. Тримата му спътници проследиха посоката на изстрела и в същия миг единият от тях избухна в пламъци, надавайки ужасен вой. Кайлин беше тук, появила се през друга цепнатина в скалите, а очите й бяха червени.

— Тръгвайте! — извика Заелис, а гласът му заглъхваше от болка. Конят му най-накрая успя да се изправи и се отдалечи от него, оставяйки го да лежи на земята.

Кайку не се нуждаеше от повторно напомняне. Тя заби пети в хълбоците на животното и то препусна бясно напред, преследвано от зловещия вой на бурята.

Девойката се гмурна в тъмния, подгизнал свят на шубрака, където всяка сянка имаше сурово дървено лице и всяко погрешно движение означаваше внезапен край. Ушите й се изпълниха с призрачното съскане на клонките, които се вееха се под напора на вятъра, шибайки раменете и главата й. Тя държеше поводите с една ръка, защото бе обвила с другата Лусия, облегнала главата на момиченцето на гърдите си.

Земята изведнъж пропадна пред нея и добре че конят й реагира своевременно, накланяйки се така, че да преодолее стръмнината под най-удобния за него ъгъл. Кайку бе затаила дъх, докато се носеше шеметно покрай дървета и скали, неспособна да се избави от мисълта, че късметът им няма да издържи, че всяко изплъзване на косъм от опасността ги приближаваше към момента, когато щяха да се блъснат в някое дърво и тя щеше да бъде прекършена на две като тръстикова кукла.

Ала ето че краят на стръмния склон настъпи преди техния и копитата на коня й затупкаха по едно тясно дере, по средата на което течеше малка рекичка. Жребецът й я прецапа набързо, озовавайки се на отсрещния бряг. Кайку си даде сметка, че сега вече никой не беше в състояние да им помогне. Нямаше начин някой от другите да я е последвал тук, още по-малко пък да я намери отново. Можеше единствено да се надява, че останалите шин-шини са били сполетени от същата съдба като другаря си, който беше изгорен от Кайлин; обаче не се осмеляваше да се обърне и да провери. Без да я е грижа дали чудовищата преследваха нея или драгоценния й товар, тя продължи стремителния си ход напред.

Склоновете на дерето започваха да се стесняват и когато бурята изрева отново, девойката изкрещя заедно с нея, защото звукът отекна оглушително в този скалист коридор. Присвила очи заради несекващия дъжд, тя въпреки това не можеше да види нищо в тясната котловина и нямаше никаква представа дали не язди към някоя назъбена скала или зейнала пропаст, падането в която щеше да причини гибелта й.

Оказа се второто. Някакъв инстинкт я предупреди, някаква част от подсъзнанието й предугади заплахата, навярно по промяната във въздушните течения, които идваха отпред, и тя дръпна поводите на коня с всички сили, ожулвайки устата му. Жребецът изцвили от болка, внезапно забавяйки хода си, а Кайку се наведе максимално назад, прегръщайки здраво Лусия, за да не може силата на инерцията да ги запрати да полетят право в бездната. Копитата му се хлъзнаха по мокрите камъни и девойката усети как паниката пропълзява по гърба й при мисълта, че могат и да не спрат навреме; точно тогава обаче жребецът намери опорна точка и се закова на място на сантиметри от бездната. Когато се вгледа в тъмния пейзаж под нея, на Кайку й призля — разстоянието, което я делеше от върховете на дърветата долу, беше огромно. Тя си представи как полита в безкрайното пространство, как се носи покрай назъбената скална стена, как дъждовните капки шибат лицето й, как се блъска с трясък в земята…