Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Касапницата беше краткотрайна и отблъскваща. Шин-шините се гърчеха и извиваха, докато биваха кълцани и разчленявани, а пролятата им кръв цвърчеше като врящо олио и се изпаряваше на мига. Лунните деца насякоха на късове демоните с искрящите си мечове. Макар че по-голямата част от кървавата баня милостиво бе скрита от погледа на Кайку от страховитите силуети на призрачните жени, тя чуваше отблъскващите — и изненадващо човешки — звуци от врязването на металните остриета в плътта, трошенето на кости, смазването на хрущяли. Ликуващите, стържещи викове на Лунните деца се смесваха с предсмъртния вой на шин-шините и се изгубваха в раздираното от бурята небе.

След броени мигове всичко свърши и демоните изчезнаха в нищото като лош сън.

Кайку трепереше под дъжда и вятъра, продължавайки да притиска Престолонаследничката в прегръдките си, а гибелта на шин-шините ни най-малко не бе разсеяла ужаса й. Вперили зловещите си погледи в нея, чудовищните силуети бавно се приближаваха, докато отново не надвиснаха заплашително над девойката и момиченцето в ръцете й. Нямаше къде да избяга — ако пристъпеше дори и на сантиметър назад, щеше да полети незабавно към своята смърт.

Тя стисна здраво клепачи. Богове, не беше ли по-добре да скочи в бездната, вместо да се остави на подобна участ? С какво тези създания бяха по-добри от шин-шините? Изведнъж почувства, че душата й не би могла да поеме нищо повече, изтерзана до смърт от страха, болката и изтощението. Е, какво пък — тогава да свършват по-бързо с това.

Кайку отвори отново очи и видя, че се взира право в лицето на едно от Лунните деца.

Призрачната жена бе клекнала на едно коляно, заставайки на нивото на Кайку. Голямата й страховита физиономия бе на по-малко от половин метър от тази на девойката, носът и страните й сякаш се разтваряха и материализираха наново при всяко помръдване на главата й, а очите й изглеждаха като бездънни черни ями във въздуха. Момичето усети как кръвта й се смразява и забавя хода си, докато се взираше в тях.

Тогава духът вдигна ръка и докосна одеялото, с което бе завита Престолонаследничката, с дългия, закривен нокът на показалеца си. По цялото тяло на Кайку пробягаха тръпки и тя почувства мекия досег на нещо изключително грандиозно, за което нямаше думи. Като че ли изведнъж й пораснаха криле и тялото й се понесе във въздуха — екстазът, който я обливаше, можеше да се сравни само с момента, когато се бе озовала на прага на смъртта и бе надзърнала в Чаросплетието. Неизмеримото благоговение, което изпитваше, заплашваше да я погълне цялата, пред нея изведнъж се откри природата на тези чудовищни същества и тя съзря необяснимата, величествена необятност , която въплъщаваха — до такава степен непостижима за човешкия разум, че девойката се почувства като прашинка в океана. Тя надзърна за миг в света на духовете и видя колко нищожна е всъщност.

В следващия момент внезапният порив на вятъра запрати порой от жилещи дъждовни капчици в лицето й и Кайку присви очи. Когато отново ги отвори, от Лунните деца нямаше и следа.

Тя стоеше на ръба на пропастта — проливният дъжд се изсипваше около нея, а лунната буря разсичаше облаците с пурпурните светкавици, които озаряваха небесата. Цялата разтреперана, девойката пристъпи неуверено, отдалечавайки се от хлъзгавия край на скалата, търсейки сигурността на твърдата земя. Брулените от вятъра дървета шумоляха апатично, безстрастни свидетели на величието и ужаса на последните мигове. Кайку вирна лице към небето и почувства как дъждът я облива с топлата си влага, неспособна да намери мисъл или дума, която да въплъти в себе си онова, което бе изпитала, докато се взираше в лицето на онзи древен дух, който я бе докоснал. Поразена от страхопочитание, тя изобщо не забеляза, че детето в обятията й се размърда, нито пък видя, че Престолонаследничката отвори очички. Разбра, че Лусия се е събудила, едва когато детето обви ръце около врата й и я прегърна.

— Срещна ли се с моите приятели? — попита момиченцето, а Кайку кимна утвърдително, докато се смееше и плачеше в същото време.

Седмиците неусетно прераснаха в месеци и лятото остаря.

Либера Драмак се намираше в постоянна бойна готовност, очаквайки ответен удар от Аксками. Шпионите на организацията непрекъснато слухтяха както по улиците на столицата, така и из цялата територия на разлома Ксарана, ала с течение на времето взеха да се убеждават, че подобна бдителност е излишна, и малко се поуспокоиха. Похищението на Престолонаследничката наистина беше останало незабелязано. Сарамир бе необятна страна — хиляда души можеха да я търсят хиляда години и пак да не я намерят никога. Тя бе изчезнала безследно, сякаш се беше изгубила вдън земя.