Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Тя и Мишани живееха заедно в къщичка, разположена на едно от многобройните скалисти плата в терасовидно оформения терен на Разлома. Постройката бе стояла необитаема от доста дълго време, ето защо Заелис реши да им я подари като заслуга за постъпките им. Девойките много се зарадваха и бързо я превърнаха в свой дом. Приятелството им бе станало по-силно от когато и да било. Двете се подкрепяха в тежките моменти, когато тъгуваха за загубата на своите приятели или близки. Кайку често си мислеше за Тейн — дори по-често, отколкото й се искаше. За някой, който бе изиграл толкова кратка, епизодична роля в живота й, младежът бе успял да й окаже доста по-силно въздействие от онова, което си беше представяла навремето. Едва когато безвъзвратно си бе отишъл, момичето си даде сметка за тези неща, но за жалост вече бе твърде късно.

Маската на баща й лежеше скрита в един сандък в къщата. Кайку я бе извадила веднъж, за да я погледне, и внезапно бе почувствала някакво странно желание да си я сложи, светкавичен подтик да си припомни отново миризмата и спомените на баща си. От време на време, посред нощ, Маската й шепнеше в тъмнината на къщата, призовавайки я при себе си. През тези нощи девойката не можеше да заспи, ала нито веднъж не се приближи до сандъка. Имаше нещо в този зов, което не й харесваше, някаква ненаситна жажда, на която не искаше да се поддаде. Понякога й хрумваше мисълта да я захвърли, обаче, странно защо, на сутринта винаги забравяше за нея.

Асара си тръгна скоро след като стана ясно, че никой няма да потърси Лусия в Лоното. Спокойните дни, на които Кайку и Мишани се наслаждаваха, за нея бяха нещо нетърпимо, така че не беше никаква изненада, когато една топла вечер, когато девойките бяха седнали на тревистия склон, загледани в красивата долина, разстилаща се пред тях, тя дойде при тях и им заяви, че заминава. Къде отиваше и кога щеше да се завърне, знаеше единствено тя. Кайку обаче си спомни погледите, които си бяха разменили, когато се прегърнаха за довиждане, целувайки се по бузите, моментът на колебание, когато устните им можеха да се срещнат, неловкото чувство на отвращение и страст едновременно. После Асара наведе очи, усмихна се някак особено и си тръгна. Тази усмивка изплуваше в паметта на Кайку от време на време и момичето си даде сметка, че жадува да я види отново.

Така и продължи живота им, на сигурно място в убежището им в разлом Ксарана. Дните си течаха, лятото се приближи към своя край, те успяха да си изградят нов живот и да заживеят като другите обитатели на Лоното. Обаче нито за миг не забравяха, че сред тях разцъфва крехкото цвете на надеждата, детето, от което зависеше бъдещето им, момиченцето, което можеше да се възкачи на трона и да промени света им за по-добро.

Лусия растеше. Трябваше само да проявят търпение.

Новият Кръвен Император на Сарамир излезе от залата за съвещания в Императорската цитадела, а виковете на неодобрение продължаваха да отекват из коридорите й. Лицето му беше мрачно като гръмотевичен облак, но всъщност той не бе очаквал нещо по-различно. Същите онези благородници, които бяха приветствали възкачването му на престола, които бяха присъствали на коронацията му, докато цял Аксками го беше обсипвал с радостни викове, днес се бяха обърнали срещу него. В същото време къде-къде по-шокиращо от безчинството срещу закона, което бе извършил, беше съзнанието им, че са безсилни да направят каквото и да било по въпроса. Съветът бе станал слаб. Аристократите се колебаеха, когато влизаха в залата, а скорошният конфликт все още бе прекалено ярък в паметта им, за да искат да бъдат въвлечени в друг. Нямаше никой, зад когото да се обединят срещу него. Родът Амача бе напълно заличен след поражението им пред стените на Аксками. Керестин и Коли бяха хвърлили по-голямата част от силите си в безплодни усилия да превземат градските стени и трябваше да отстъпят с празни ръце. И двамата знаеха много добре, че при създалото се положение едва ли ще бъдат особено желани в съвета. Сега се криеха и навярно ближеха раните си.

Кръвният Император Мос ту Батик мина през чифт двойни врати и влезе в залата си за приеми, знаейки, че не е останал никой, който да се осмели да му се противопостави.

Това бе същото помещение, където преди време се бе срещнал с тогавашната Кръвна Императрица, за да я предупреди, че Вирч и Сонмага кроят заговор срещу нея. Тя изобщо не подозираше, че не Сонмага, а самият той и неговият син заговорничеха с Върховния Чаросплетник. Измамата и коварството не се връзваха много с прямотата на Мос, ала той беше изключително добър актьор, когато случаят го изискаше.