Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Маку-шенгите не ги обезпокоиха отново. Май способностите на Кайлин им бяха дошли малко множко и сега бяха решили да си потърсят по-безобидна плячка. Кайку се затътри напред, увиснала на силните рамене на Тейн, хипнотизирана от светлината като нощна пеперуда. Младежът накуцваше леко заради ухапването на едното от неживите същества, ала раната не се беше оказала сериозна и той я бе превързал добре. Момичето си спомняше малко от останалата част от пътешествието им. Когато се озоваха в преддверието, където се бе събудила, Кайлин им заяви, че са подранили.

— Предлагам ви да поспите — посъветва ги тя. — На сутринта, ако всичко е наред, ще бъдем посрещнати от водача на Либера Драмак. Той ще ни поведе оттук нататък.

Тейн бе полюбопитствал да научи повече, защото Кайлин никога не им бе разкривала докрай плана им от страх, че това ще застраши сигурността им.

— Вече няма никакво значение — каза им жената — само да мине утрешния ден и всичко ще ви се изясни. — И пак премълча името на лидера на организацията.

Кайку успя да заспи, но двата часа, които прекара със затворени клепки, й се сториха като броени мигове. Ето че сега Тейн я прегръщаше и й задаваше безсмислени въпроси за това как се чувства. Очевидно младежът страдаше повече и от нея — той бе пребледнял и трепереше, кожата му изглеждаше восъчнобяла, а очите му горяха с трескав пламък. Беше болен — най-вероятно бе пипнал някаква инфекция от мръсната вода или от ухапването на маку-шенга. Кайку сметна за истинско чудо обстоятелството, че самата тя не се бе заразила — все пак бе погълнала доста голямо количество от отпадните води — ала се съмняваше, че каквато и да е зараза би оцеляла под изгарящото действие на нейната кана . Освен това се чувстваше толкова изтощена и изпепелена, че надали щеше да забележи, дори наистина да се беше заразила; едва ли можеше да се чувства по-зле от сегашното си състояние.

Ключалката на желязната врата превъртя с изщракване и тя се отвори, а зад нея проблесна друг фенер, чиято светлина се смеси с тяхната. Държеше го мъж на средна възраст, висок и широкоплещест, с късо подстригана бяла брада и сресана назад коса.

— Кайлин, Юги — каза той, — какво се случи с останалите?

— Имахме неприятности — отвърна водачът им. — Радвам се да те видя.

— Елате — подкани ги непознатият и те го последваха. Той затвори желязната врата зад гърба им. Озоваха се във влажно подземие, което миришеше на запустялост, паяжини и пръст. Човекът огледа разпарцаливената, подгизнала сбирщина, събрала се пред него. От първоначалните десетима бяха останали само шест.

— Продължаваме по план — заяви им той. — Вашата приятелка благородничка влезе безпрепятствено в Цитаделата рано тази сутрин. В момента Императрицата и слабоумният й съпруг се срещат с нея в тронната зала. Престолонаследничката се разхожда из градините на покрива, както обикновено. Приготвил съм ви слугинските дрехи, а след малко ще ви покажа и място, където да се измиете. Сегашното ви състояние ще привлече на секундата вниманието на стражите върху нас. — Той се вгледа в Кайку. — Очаквах само една жена. Моите извинения. Ще трябва да се облечеш в мъжки дрехи.

Девойката изведнъж почувства такова облекчение при споменаването на Мишани, че не обърна почти никакво внимание на думите на брадатия мъж; ала все пак му кимна с разбиране. Съвсем бе забравила за приятелката си, докато се промъкваха из каналите и се мъчеха да се справят с ужасните същества. Ала макар че дългокосата й другарка имаше най-безопасната задача в сравнение с всички тях, Кайку не можеше да спре да се тревожи за нея.

— Не съм се срещал с някои от вас — каза мъжът. — Нека ви се представя. Аз съм Заелис ту Унтерлин, учител на Престолонаследничката Лусия ту Еринима. Също така съм основател на Либера Драмак и нещо като неин водач, доколкото подобна дума приляга на организацията. — Като че ли щеше да каже още някои неща, да разкаже повече за себе си на онези, които не го познаваха, ала очевидно размисли.

— Времето напредва. Елате с мен — каза и всички тръгнаха.

Намираха се в стара, запустяла част от тъмницата на Цитаделата, която, както изглеждаше, отдавна бе забравена. Тейн се зачуди колко ли столетия са минали, откакто е била използвана за последен път по предназначение, колко ли Императори и Императрици са имали представа за съществуването на малката, безобидна желязна вратичка, която извеждаше към каналите. Времето умееше да скрива нещата най-добре от всички. Младежът се загледа в Пърлок и се възхити на уменията на този човек, който бе успял да открие вратата в плетеницата от канали без помощта на водач, и не само беше успял да проникне в Цитаделата, ами и бе успял да се добере и до най-ревниво пазеното й съкровище. Самият Пърлок си даваше сметка, че предизвиква късмета си не на шега, като ги води тук; обаче така или иначе се бе решил на това — заради Лусия. Чувстваше, че й дължи това. Въпреки че Тейн не го знаеше, едновремешният крадец се самообвиняваше, че той е първопричината за бедствията, залели Сарамир. Той беше взел парите на Сонмага и бе разкрил истинската същност на Престолонаследничката; сега обаче бремето на вината му го измъчваше всяка нощ. Пърлок нямаше да е способен да живее в хармония със себе си, ако това изключително, неземно създание умреше заради неговата алчност.