Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Демоните се размърдаха и бавно започнаха да се оттеглят в тъмните дълбини на тунелите, откъдето бяха излезли. След броени мигове от маку-шенгите не остана и един.

Юги въздъхна облекчено.

— Тръгнаха ли си? — попита той Кайлин.

— Ще се върнат — отговори му тя. — Обезателно трябва да сме далеч от тук, когато го направят. — Тя се огледа и забеляза Тейн, който бе положил Кайку на тясната каменна пътечка. — Богове! — прошепна и се завтече към тях с цялата си бързина през стигащата до бедрата й тинеста вода. — Еспин! Донеси фенера! — нареди и младежът веднага се подчини на заръката й.

Устните на момичето бяха посинели, червените й очи гледаха изцъклено, а косата й беше мокра и сплъстена. Тейн бе разтворил устата й и в момента вадеше оттам някакви неизвестни боклуци, целият разтреперан от паника.

— Диша ли? — попита Пърлок, хвърляйки мълниеносен поглед към зеещите тунели зад тях, опасявайки се от завръщането на демоните.

Тейн остави въпроса му без отговор.

— Можеш ли да направиш нещо? — обърна се към Кайлин младежът.

— Тя се изплъзна от ограниченията, които й бях поставила, и разруши преградите — рече жената с нещо като възхищение в гласа си. — Всемогъщи духове, та тя има по-голям талант, отколкото предполагах! — После погледна към Тейн. — Докато не е в съзнание, нейната кана ще се разбунтува, ако се опитам да сторя нещо. Това ще я убие — ироничната забележка се изплъзна несъзнателно от устата й, ала никой от присъстващите не посмя да се засмее.

— Тогава аз ще се опитам — каза Тейн. Той кръстоса ръце и натисна с длани гръдния й кош, долепяйки устни до тези на Кайку, след което започна да вкарва въздух в дробовете й. Колко бе жестоко, помисли си той — първата им целувка да бъде толкова студена, неприятна и лишена от каквато и да е страст. Ала независимо от това той продължи да й прави изкуствено дишане, докато останалите го гледаха зяпнали как ритмично натиска гръдния й кош като обезумял, издишвайки периодично в устата й. Очевидно никой от присъстващите не беше чувал за тази техника на спасяване на удавници, която Тейн бе научил от жреците в храма на Еню преди много години.

— Събуди се, за боговете! — извика той, без да спира тласъците си. — Това не е краят на твоя път! Положила си обет! Обет! — Още едно издишване, вкарване на горещ живот в подгизналите й дробове. — Прекалено си твърдоглава, за да се оставиш да умреш така! — изкрещя накрая.

Тогава като че ли самият Омеча се протегна и докосна мъртвата жена под ръцете му, защото тя изведнъж потръпна, сгърчи се конвулсивно, завъртя се на една страна и избълва мръсната вода от канала, с която се беше нагълтала. Момичето повръщаше и повръщаше, а Тейн се смееше като луд и сълзите се стичаха по лицето му, докато благодареше на боговете. Юги го потупа одобрително по гърба, наричайки го „чудотворец“. Най-накрая спазмите на Кайку поутихнаха и тя се отпусна по гръб, отворила уста като умряла риба, запъхтяна и отпаднала, но жива и здрава.

Кайлин поклати учудено глава и се усмихна, питайки се колко ли животи бе оставила зад гърба си нейната ученичка.

Слънцето изгря, а битката продължаваше да бушува.

Силите на рода Керестин не бяха постигнали нищо съществено при щурмуването на градските стени. Величествените западни порти продължаваха да се извисяват здраво залостени пред тях, а защитниците на столицата непрекъснато отблъскваха обсадните им стълби от зъберите на укреплението. Ако в отбраната участваха единствено императорските стражи, повечето от които щяха да са заети с потушаването на размириците в различните райони на престолния град, навярно щяха да пометат веднага войниците благодарение на численото си превъзходство. Вместо това обаче голяма част от гражданите се бяха вдигнали да бранят своите домове, напълно забравили политическите си пристрастия. Каквито и да бяха чувствата им към Престолонаследничката, беше въпрос на гордост да не допуснат никой да нахлуе в Аксками, ето защо броят на бранителите на града беше нараснал многократно. Григи ту Керестин бесня цяла нощ и удвои силата на атаката си, когато окото на Нуку надзърна над хоризонта, ала войските на рода Батик вече се приближаваха от изток и щяха да са в града преди здрачаване. А след като влезеха в града, щяха да са непоклатими, гарантирайки безопасността на рода Еринима.

Анаис седеше на трона си, редом до своя съпруг, излъчваща ледено спокойствие. Слънчевите лъчи проникваха през високите, лишени от капаци стреловидни прозорци, а жегата беше непоносима дори и в този ранен утринен час. Слугите раздвижваха въздуха с големи декоративни ветрила, ала ефектът от това действие беше незначителен; императорските стражи се потяха неудържимо, изгаряйки от горещина в церемониалните си метални брони. Пурпурно-белите знамена на рода Еринима висяха безжизнено покрай стените, а от триножниците се издигаше ароматен дим.