Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Усещането беше толкова противно, че тя веднага понечи да се изправи, неспособна да издържи и миг повече сред отвратителните нечистотии, плуващи във водата; ала внезапно дългокосият демон се нахвърли освирепял отгоре й, осеяните му със струпеи ръце се впиха в гърлото й, блъскайки я към хлъзгавото, слузесто дъно, докато гърбът й не се опря в него. В дробовете й не беше останал никакъв въздух, за да изкрещи. Тя се бореше и риташе, но маку-шенгът, който я притискаше, беше изключително силен и неумолим. Девойката бе обзета от първична паника. Гърдите й горяха, копнеещи за въздух, който го нямаше там. Почувства как пелената на припадъка се сгъстява все повече и повече, обгръщайки я все по-плътно и по-плътно. Звуците от кипящата схватка — воят на демоните, виковете на хората, гърмежите на пушките — започнаха да избледняват и заглъхват, ставайки все по-далечни и неясни, и пред очите й изведнъж просветна Чаросплетието в целия си блясък, а искрящата пътека, която я бе повела някога към Полята на Омеча и пазителя на портите — Йору, отново я привлече към себе си. Навярно този път, помисли си тя, когато силите й се стопяха… навярно този път… щеше да се присъедини към брат си в отвъдното…

Обаче, сред нишките на собственото й тяло, нещо се мяташе и искаше да се надигне. Възелът се протриваше. Съзнанието постепенно я изоставяше, ала една част от нея продължаваше да е будна и се бореше и извиваше, търсейки начин да се освободи от примката, изтъкана от Кайлин. Нейната кана бе завързана и потисната, ала не беше заличена. Когато мозъкът на Кайку прие смъртта й, силата вътре в нея се разбунтува срещу това, бясно разкъсвайки оковите си, докато изведнъж не се освободи и…

— Кайку! — извика Тейн. Той се оглеждаше трескаво, търсейки я сред хаоса на схватката, ала оскъдната светлина на единствения им останал фенер, пазен грижливо от един от членовете на Либера Драмак, не му помагаше особено. Очите му се спряха на демона, който се бе прегърбил над водата, сграбчил нещо; след което забеляза и безжизнената ръка, подаваща се над повърхността. Надавайки изтерзан вик, младежът се хвърли към съществото. То надигна рязко глава, ала в същия миг освободената кана на Кайку се развихри с такава сила, че Тейн бе отблъснат назад, закрил очите си с ръка, докато демонът крещеше, взривявайки се на парчета. Ярки жълти пламъци изригнаха от мътните води, а горящите останки на маку-шенга се олюляха, правейки две-три крачки, задвижени от последните жалки остатъци живот в тях, след което рухнаха със съскане в нечистотията.

Останалите неживи твари нададоха пронизителен вой, когато усетиха силата на експлозията. Тейн не им обърна никакво внимание, надигна се на крака и се затътри към Кайку. Той я измъкна от зловонните води и се вгледа в бледото й лице, в червените й, лишени от зрение очи, в косата, залепнала за страните й…

— Не и нея! Не! — изрева той, макар че едва ли можеше да каже към кое божество или каприз на съдбата бе адресиран избликът му. Младежът прибра в ножницата си счупения си меч, без да го е грижа за демоните, които гъмжаха в тъмнината, улови девойката под мишниците и я понесе през водата към тясната платформа, опасваща помещението.

Кайлин представляваше страховита гледка на трептящата светлина на единствения останал фенер с разрошената си черна коса и пламтящите червени очи. Приличаше на същински демон. Протегнала ръце, тя запращаше своята кана отново и отново по нишките на Чаросплетието, разкъсвайки, заплитайки, усуквайки и раздирайки туловищата на враговете им. С всеки унищожен от нея мъртвец тя усещаше как духът на демона напуска безполезния вече труп, накъдряйки повърхността на водата, докато се стрелваше в търсене на нов гостоприемник. Юги се биеше хладнокръвно до нея, защитавайки гърба й, а пушката му, която презареждаше с изключителна бързина, произвеждаше изстрел след изстрел.

Внезапно единичен, пронизващ тъпанчетата писък се надигна от чудовищната глутница. Неживите твари изведнъж застинаха в устрема си, отстъпвайки на разстояние от скупчените хора, взирайки се свирепо в тях с горящите си очи. Шепотите започнаха отново, макар че никоя уста не помръдна. Юги държеше пръста си на спусъка, Пърлок стоеше редом с него, а четирима от петимата членове на Либера Драмак лежаха в мръсните води сред разложените, убити за кой ли път трупове. Последният представител на организацията — току-що възмъжал момък на име Еспин — бе вдигнал високо фенера си, стиснал в другата си ръка оплискания си с кръв меч, чийто връх едва забележимо потрепваше.