Крис Удинг - Нишката на покварата

Кайлин и Заелис разказаха на двете девойки за съобщението. Кодиран набор от инструкции, преминал през множество ръце от северозападния край на Окхамба чак до Сарамир, прекосявайки морската шир, а оттам — до разлома Ксарана и Лоното.

— Изпратено е от един от най-добрите ни шпиони — рече Кайлин, а гласът й звучеше като нож, загърнат в коприна. — Нуждаят се от помощта ни.

— Какво можем да сторим? — попита Мишани.

— Трябва да ги измъкнем от Окхамба.

Кайку вдигна въпросително вежди.

— Те защо не се измъкнат сами оттам?

— Търговският стокообмен между Сарамир и Окхамба едва крета заради безбожните експортни такси, които наложи Императорът — обясни Мишани. — След увеличаването им Колониалният търговски консорциум отвърна на удара, като сложи ембарго върху всички стоки за Сарамир.

— Виж ти — промълви Кайку. Тя не се интересуваше от политика и това беше новина за нея.

— Работата е там, че шпионинът ни не може да прекоси океана и да стигне до Сарамир — изтъкна Кайлин. — Търговските връзки между двата континента не са прекъснати напълно, понеже липсата на сарамирските стоки на тамошния пазар е вдигнала до такава степен цената им, че да обезпечи съществуването на малък пазар за тях. Нито един кораб обаче не се отправя в обратния път. Търговците предпочитат да пътуват до Куараал или Итрикс. Мъчат се да издържат колкото се може по-дълго на бурята, докато парите все още текат.

Мишани, винаги невероятно проницателна, веднага отгатна накъде биеше жената от Аления орден.

— Можете да уредите пътуване до Окхамба — рече дългокосата девойка. — Но нямате кораб, който да измине обратния път. Ето защо имате нужда от мен.

— Точно така — каза Кайлин, наблюдавайки с интерес каква ли ще е реакцията на момичето. Лицето на Мишани обаче остана безизразно.

Погледът на Кайку се местеше от едната към другата, след което се прехвърли върху Заелис, който приглаждаше замислено със свитите си юмруци късо подстриганата си бяла брада.

— Искаш да кажеш, че тя трябва да отиде до крайбрежието? Да се покаже в пристанището?

— Няма да е толкова просто — на устните на Мишани изплува горчива усмивка. — Уреждането на подобно пътуване от тази част на света ще е невъзможно. Ще трябва да отида в Окхамба.

— Не! — веднага отвърна Кайку, стрелвайки Кайлин с кръвнишки поглед. — Богове! Та тя е наследница на едно от най-известните мореплавателски семейства в Сарамир. Нека тръгне някой друг.

— Именно поради тази причина трябва да пратим нея — обясни спокойно жената с изрисувано лице. — Името на рода Коли се ползва с огромно влияние сред търговците, а и тя има достатъчно връзки.

— Точно поради тази причина не трябва да отива — възрази Кайку. — Веднага ще я разпознаят. — Тя се обърна към приятелката си. — Какво става с баща ти, Мишани?

— Стараех се да го отбягвам през последните пет години — отвърна Мишани. — Ще поема риска.

— Не мога да ви опиша колко важна за нас е тази личност — тихо каза Заелис и изправи рамене. — Нито пък с каква информация разполагат. Достатъчно е да се каже, че след като ни молят за съдействие, явно не им е останала никаква друга възможност.

— Нямат друга възможност? — възкликна Кайку. — Ако този шпионин е толкова добър, колкото явно си мислиш, че е, то защо не открият друг път, по който да дойдат тук? Все трябва да има някакви кораби, които да извършват подобни рейсове. Могат и да изберат пътя през Куараал — вярно, че това би им отнело още няколко месеца, но…

— Не знаем — Заелис я прекъсна, вдигайки ръка. — Просто получихме съобщението и това е всичко. Шпионинът се нуждае от помощта ни.

Мишани постави длан върху ръката на Кайку.

— Аз съм единствената, която може да го направи — рече спокойно дългокосата девойка.

Кайку тръсна гневно къдриците си, след което хвърли изпепеляващ взор на Кайлин.

— Тогава и аз тръгвам с нея.

По устните на високата жена се плъзна едва доловима усмивка.

— Не съм очаквала да постъпиш другояче.

Часовете преди зазоряване в Окхамба бяха спокойно време — тогава обичайното оживление в джунглата утихваше, а нощните създания се прокрадваха към бърлогите си, за да се скрият от светлината на настъпващия ден. Въздухът беше застоял и горещ. Ефирна мъгла лениво се стелеше между лианите, а лунногледите, които цяла нощ бяха следили движението на Иридима, разтворили нежната си сърцевина за яркия й диск, сега се бяха привели, за да предпазят чувствителните си клетки от изгарящото око на Нуку. Оглушителната глъчка на нощните часове постепенно заглъхна и тишината, която се възцари на нейно място, отекна болезнено. Природата сякаш беше изпаднала в летаргия, сдържайки дъха си в трепетно очакване на новия ден.