Крис Удинг - Нишката на покварата

С напредването на деня жегата стана нетърпима, а въздухът се изпълни от бръмчащи насекоми, които забиваха острите си хоботчета в кожата на Кайку. Широките бежови панталони и ризата с дълги ръкави, които носеше, бяха натежали и прогизнали от пот. Те спряха за кратка почивка, по време на която водачката настоя девойката да пийне малко вода, след което извади увито в лист студено рачешко месо и нещо, което приличаше на кафяви водорасли, и раздели храната си с девойката, без да я пита. Кайку направи същото с провизиите, които носеше. Двете жени започнаха да се хранят, използвайки ръцете си.

Докато обядваха, Кайку стрелваше с очи бледозелените татуировки на водачката си, питайки се какви ли мисли се въртяха в главата на възрастната жена. Тя не бе поискала никакви пари за услугата си — ако девойката й предложеше, със сигурност щеше да я обиди. Мишани й бе обяснила, че след като водачката живее в границите на Кисантх, то тя възприема града като свой паш и следователно с готовност би помогнала на всеки, намиращ се в границите му, като същевременно очаква и другите хора да й помогнат, ако й потрябва нещо. Кайку бе предупредена да се държи изключително внимателно с жителите на Окхамба — те бяха готови да извършат множество неща, ала можеха да се засегнат много сериозно, ако се злоупотребеше с природата им. Тукашните обитатели молеха за нещо само в един-единствен случай — ако не бяха способни да го сторят сами. Подобни отношения се струваха доста странни на момичето, ала то си мислеше, че в тях има една особена изтънченост и самоотверженост; нещо доста любопитно за хора, смятани от сарамирците за примитивни диваци.

Денят постепенно достигна своя край и когато стигнаха до Айтх Птхакатх, здрачът се бе превърнал в нощ. Двете жени се изкачиха на хълма покрай малката рекичка, която лъкатушеше надолу по склона му. На билото му не растяха никакви дървета — на тяхно място се издигаха величествените паметници, останали от древността на Окхамба, построени от един отдавна загинал народ през вековете, когато още не е имало писана история.

Кайку затаи дъх и се спря. Аурус и Иридима споделяха нощното небе за трета поредна нощ, осветявайки пейзажа с призрачното си бяло сияние. Аурус — бледа, ала обсипана с по-тъмни петна, — изпъкваше на север, докато по-малката и ярка Иридима бе надвиснала в западната част на небосвода, точно над монументите.

Те бяха шест на брой — гигантските им сенки се издуваха в мрака, а извивките на лицата им се открояваха на фона на лунната светлина. Най-голямата беше висока около десет метра, а най-малката — пет. Бяха изваяни от черен, блестящ камък, напомнящ обсидиан, разположени в кръг на хребета на възвишението, с лица, обърнати навън. Най-голямата статуя се издигаше в центъра, а каменният й взор бе насочен на изток.

Водачката изсумтя на Кайку да продължат напред и момичето я послуша. Те тръгнаха през полянката и когато доближиха първата статуя, момичето почувства как по гърба й пролазват тръпки. Тя изобразяваше приклекнала фигура с гротескно деформирани черти, чудовищно изпъкнала уста и полузатворени очи. Ръцете й почиваха на коленете и макар че природните стихии бяха изгладили детайлите до неузнаваемост, погледът й беше празен, бездушен и смразяващ, а авторитетът, който излъчваше, бе неоспорим. Кайку изведнъж се почувства страшно крехка и незначителна пред страховития взор на този отдавна забравен бог.

Останалите скулптури бяха не по-малко плашещи. Седнали или приведени, с подути кореми и странни лица, някои подобни на животни, а други — на зловещи човешки карикатури. Те стояха безмълвни и застинали на върха на хълма и се взираха в дърветата наоколо, изпълнявайки някаква незнайна и неразбираема мисия.

Девойката се поколеба за миг, после постави ръка на коляното на едната от фигурите. Камъкът беше студен и неприятен. Каквато и сила да бе имало това място в миналото, тя определено не се бе изгубила напълно. То излъчваше нещо сакрално и свръхестествено, като далечен отглас от отдавна забравен спомен. Освен че нямаше никакви дървета, тук липсваха и каквито и да е животни. Кайку се зачуди дали това място не беше обитавано от духове, подобно на непроходимите лесове и затънтените кътчета в Сарамир. Доколкото бе успяла да разбере по време на презморското си пътешествие, ткиуратците не бяха особено набожни хора, ала тези статуи бяха недвусмислено доказателство, че поне в миналото в тази страна бяха съществували религиозни култове. Тежестта на столетията изведнъж се стовари върху нея като тежка мантия.