Крис Удинг - Нишката на покварата

Изведнъж момичето почувства, че водачката й е застанала до нея, и отлепи ръка от статуята. Даде си сметка, че е забравила причината, поради която бе дошла тук. Беше очевидно, че шпионинът още не се бе появил. Трябваше да се срещнат в полунощ на този ден — навярно просто бяха подранили.

— Нека погледнем и от другата страна на хълма — предложи тя повече на себе си, отколкото на водача. Възрастната жена я изгледа неразбиращо. Кайку посочи с ръка, за да илюстрира думите си и спътничката й кимна, вирвайки брадичка по характерния за обитателите на Окхамба начин.

В този миг една дебела стрела изсвистя и се заби в гърлото й. От грозната рана изригна гейзер кръв, а ткиуратката се строполи на земята.

Кайку остана вцепенена за няколко секунди — долната й челюст увисна, а съзнанието й отказваше да възприеме случилото се. Раменете и скулите й бяха осеяни с капки кръв.

Втората стрела я извади от унеса й. Девойката чу свистенето й — идваше отдясно, от дърветата, и летеше право към гръдния й кош.

Нейната кана изведнъж лумна, събуждайки се за живот. Светът се превърна в сияещи златисти нишки, в триизмерна плетеница от блеснали влакънца. Пулсиращите възли, които представляваха статуите на Айтх Птхакатх, я гледаха мрачно и напрегнато, оживели в света на Чаросплетието.

Кайку вдигна ръка и въздухът пред нея внезапно се сгъсти. Стрелата се спря на половин метър пред сърцето й, застина неподвижно и падна на земята.

Разумът най-накрая догони инстинктите и реакциите й и тя си пое трескаво дъх. Адреналинът й се покачваше стремително. Едва си спомни как да овладее своята кана , преди тя да се развихри на воля. Ами ако непознатият враг имаше пушка вместо стрела и първо бе уцелил нея, а не водачката й? Дали тогава Кайку щеше да е достатъчно бърза, за да го предотврати?

Девойката побягна. Друга стрела изхвръкна от гората, ала доста далеч от нея. Младата жена се препъна — ботушът й се хлъзна в почвата и тя падна на едно коляно, при което единият й крачол се оплеска с кал. Кайку изруга и се изправи. Ирисите й бяха помръкнали до тъмночервено и тя се взря в разкъсаните от движението на стрелата нишки. После — след като вече бе определила грубо местоположението на нападателя си — отново хукна да бяга, търсейки някакво убежище. Тъкмо се притаи зад един от каменните идоли, когато стрелата рикошира в обсидиановата му повърхност.

„Открий ги. Открий ги къде са“ , каза един глас в съзнанието й. Искаше й се да се свие на кълбо под тежестта на свирепия взор на идола, да се скрие от зловещия му интерес, който бе концентрирала върху себе си с раздвижването на Чаросплетието, ала се насили да насочи вниманието си в друга посока. Това бяха древни същества, несъмнено разгневени от обстоятелството, че поклонниците им са ги изоставили, но едва ли можеха да я наранят. Девойката се зае да проверява нишките, наострила сетивата си за най-дребните неща, които можеха да издадат местоположението на незнайния й враг — изпуснато дихание, потрепване на едва забележимо мускулче или учестен пулс. А той определено се движеше наоколо — тя усещаше вибрациите в Чаросплетието, предизвикани от присъствието му. Кайку се понесе след тях като хрътка, надушила заек.

Ето тук! Не, същевременно беше тук и не беше. Девойката откри източника на стрелите, ала отпечатъците, които бе оставил в структурата на Чаросплетието, бяха бледи, неясни и незначителни — заплетено кълбо от нишки. Можеше да се нахвърли върху нападателя си и да му причини сериозни наранявания, но така щеше да изложи и себе си на опасност. Усещаше някаква защита — нещо, на което не се беше натъквала преди. Паниката започна да я овладява. Тя не беше воин; ако изключим нейната кана , едва ли щеше да представлява особена трудност за някой, който си служеше толкова добре с лък. Сваляйки пушката от рамото си, Кайку презареди и зачака нападателя си, който в момента се прокрадваше безшумно из гъсталака, да се появи на мушката й.

„Махай се оттук — каза си момичето. — Скрий се някъде сред дърветата.“

Изглежда, това не беше особено разумно. Откритото пространство между статуите и дърветата беше в нейна полза — ако някой я нападнеше, щеше да има време да реагира. Докато в тясното пространство между дърветата едва ли щеше да може да бяга и същевременно да следи поведението на нападателя си.

„Какъв ли е този там?“

Кайку се прицели между дърветата и натисна спусъка. Изстрелът отекна оглушително в нощния мрак, разцепвайки клоните и олющвайки кората на дърветата.