Кайку остави Кисантх в това състояние на почти неземен покой, а стъпките й я отдалечаваха все повече и повече от крайморското селище. То бе заобиколено от висока ограда от дървени колове, а отвъд портата започваше черен път, лъкатушещ по крайбрежната ивица на север от града. Водачът й пое именно по този път, а девойката плътно го следваше.
От другата страна на стената, обгръщаща Кисантх, се простираше обширно равно поле, отвъд което започваше джунглата. В средата му, от двете страни на черния път, се издигаха два дебели стълба, издигнати в почит на Заня — сарамирската богиня на пътешествениците и просяците. Повърхността им бе отрупана с барелефи, изобразяващи различните дела на богинята в Златните владения и Сарамир. Кайку веднага разпозна повечето от тях — една сцена показваше човек, даващ последния си залък хляб на окаян просяк, който се оказваше самата богиня — впоследствие тя богато бе възнаградила благодетеля си. На друга се виждаше как Заня наказва търговците, бичуващи скитниците, дошли на пазара, а на трета — как осветява пътя на Предците, чиито кораби напускаха Куараал. Кайку промълви тихичка мантра към богинята, след което приведе глава, протягайки китки пред гърдите си — лявата длан обърната надолу, а дясната — нагоре, сякаш държеше невидимо кълбо. Водачът й — жилава, застаряваща жена от племето ткиурати — се спря наблизо и зачака безмълвно, без да проявява никакъв интерес към онова, което правеше Кайку. Когато момичето се изправи, двете отново поеха по пътя и не след дълго се спряха пред гъстата растителност, деляща ги от сърцето на джунглата.
Мястото на срещата им беше само на един ден път и Кайку предположи, че беше избрано, защото се намираше на еднакво разстояние от три града, единият от които бе Кисантх, а другите два се издигаха по протежението на реката, водеща до друго пристанище. Девойката се зачуди какъв ли щеше да се окаже този шпионин. Не знаеше нито името му, нито дали е мъж или жена, нито пък дали изобщо е сарамирец. Когато изказа възмущението си по този повод пред Кайлин и Заелис, те просто й отвърнаха, че имали „сериозни причини“ да не издават нищо повече по въпроса. Кайку не беше свикнала любопитството й да остава незадоволено — така то само се изостряше още повече.
Сега пътят се разделяше в две посоки, ала нито една от тях не водеше натам, където искаше да стигне Кайку. Ето защо бяха принудени да се пробиват път през дивия гъсталак с помощта на кнага — подобен на коса нож, използван в Окхамба за пътувания през джунглата. Теренът под краката им беше неравен, а скорошните валежи бяха направили почвата лепкава и влажна. Трябваше да изкачват скалисти склонове, да се промъкват през паяжините на гъсто сплетените увивни растения, да преодоляват кални брегове. Това обаче не попречи на Кайку да намери джунглата за очарователна и толкова спокойна в ранните часове преди зазоряване, че тя буквално се почувства като нашественик, разрушаващ хармонията на призрачно неземния свят на преплетените клонки и лиани.
Природата около тях постепенно се събуждаше за живот — обитателите на джунглата започваха да издават присъствието си. Атмосферата се изпълни с възгласите на птиците, заквакаха жаби, а от време на време някой едър силует пресичаше пътя им със смайваща бързина. С всяка следваща минута съмненията, които Кайку беше хранила по отношение на водачката си, ставаха все по-неоснователни. Възрастната жена се бе оказала по-силна, отколкото изглеждаше — в един момент мускулите на девойката взеха да я наболяват от тежкия преход, ала ткиуратската жена продължаваше неуморимо напред без никакви признаци на каквото и да е изтощение. Кайку си помисли, че е изключително издръжлива за възрастта си — определено беше преминала петдесетата си жътва. Жителите на Окхамба не водеха сметка за годините си и не се интересуваха от възрастта си.
Общуването им се свеждаше до сумтене и жестикулации. Жената говореше съвсем малко сарамирски — колкото да се договори с Кайку да я заведе там, където искаше да отиде, а пък девойката бе понаучила няколко думи по време на дългото пътуване. За разлика от пищния сарамирски, езикът на жителите на Окхамба беше невероятно опростен — съдържаше само една фонетична азбука и един стил на общуване. Никакви времена или каквито и да е граматични тънкости. За нещастие именно тази простота издигаше сериозни прегради пред Кайку. Една дума можеше да има шест или седем различни значения в зависимост от контекста и липсата на местоимения от рода на аз , ти или мен правеше разбирането изключително трудно за всеки, който не беше отраснал в тази езикова среда. Жителите на Окхамба не познаваха чувството за собственост и индивидуалността им бе винаги на второ място след техния паш — или „групата“ в най-свободен превод. Смисълът на думата варираше в зависимост от контекста — тя се използваше също така и за раса, семейство, приятели, присъстващи, обекти на разговора, любими и дузина други комбинации с най-различни значения.
Читать дальше