Крис Удинг - Нишката на покварата

— Прекалено си сантиментална, Кайку — каза Мишани на приятелката си, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от пристана.

Кайку се засмя.

— Трябваше да се досетя, че ще чуя това от теб. Предполагам, че изобщо не съжаляваш, задето пътищата ни се разделиха.

Мишани изгледа приятелката си, която беше с няколко сантиметра по-висока от нея.

— Лъгахме ги през цялото време — изтъкна сухо тя. — Наговорихме им куп лъжи за живота ни, за детството ни, за професиите ни… Наистина ли се блазниш от мисълта отново да се срещнеш с тези хора?

Кайку сви рамене по момчешки. Жестът й беше малко особен на фона на излъчването й — стройна, гъвкава и красива млада жена, наближаваща двайсет и шестата си жътва.

— Освен това, ако всичко се развие както трябва, ще се махнем оттук след една седмица — продължи Мишани. — Трябва да използваш максимално времето си.

— Една седмица… — въздъхна Кайку, която вече започваше да се притеснява от обратното пътуване — още един кораб, още един месец насред океанската шир. — Надявам се, че този шпионин си заслужава усилията, които положихме, Мишани.

— Боговете да са му на помощ, ако не е така — усмихна се приятелката й.

Те се заизкачваха по стъпалата, които щяха да ги отведат в сърцето на града, а сетивата на Кайку попиваха жадно звуците и картините, които Кисантх й предлагаше. Първите им стъпки на друг, непознат континент. Всичко наоколо бе различно и ново. Въздухът беше по-влажен, по-свеж и остър в сравнение със сухия летен зной, който бяха оставили зад гърба си в Сарамир. Дори насекомите бяха различни — лениви и мрачни на фона на цвърчащите чикикии, с които беше свикнала. Небесната синева имаше по-дълбок и наситен цвят.

Самият град не приличаше на никое от местата, които Кайку бе посещавала преди — в него се съчетаваха както типични сарамирски черти, така и съвършено чужди елементи. Дървената настилка, с която бяха покрити улиците на Кисантх, скърцаше и пукаше, нагорещена от слънчевите лъчи — предназначението й се изразяваше в това, да попречи на проливните дъждове да превърнат селището в кално мочурище. Във въздуха се носеше мирис на сол, боя, съхнеща влажна пръст и подправки, чиито имена бяха неизвестни на Кайку. Двете девойки се спряха пред едно дюкянче и си купиха пнтхе от една съсухрена старица — окхамбско ястие от извадени от черупките им морски мекотели, сладък ориз и зеленчуци, завити във вкусно листо. Малко по-нататък седнаха върху широките дървени стъпала, които се изпречиха пред погледа им — след като видяха, че и другите хора правят същото — и започнаха да ядат пнтхето с пръсти. Необичайното преживяване ги накара да се почувстват отново като деца.

Бяха странна двойка — Кайку излъчваше жизненост и енергия, докато лицето на Мишани бе непроницаемо и нито една емоция не можеше да се появи там, ако тя изрично не го пожелаеше. Кайку беше естествено привлекателна — с малко носле и игриви лешникови очи, а светлокестенявата й коса бе оформена в модерна прическа с изящен бретон, спускащ се над едното й око. Мишани бе дребничка, обикновена, бледа и слаба. Гъстата й черна коса се разливаше като водопад до глезените, сплетена в дебели плитки с помощта на ремъци от тъмночервена кожа, които всеки, който не е потомствен аристократ, би сметнал за ужасно непрактични. Дрехите на по-високата девойка бяха семпли и не особено подходящи за жена, докато облеклото на Мишани бе елегантно и подчертано скъпо.

Момичетата довършиха обяда си и се изправиха. Не след дълго откриха подходяща странноприемница и изпратиха носачите да вземат багажа им от „Сърцето на Асантуа“. Времето, което щяха да прекарат в Кисантх, беше ограничено. На следващата сутрин Кайку щеше да се отправи в дивата пустош, а дългокосата й приятелка трябваше да остане и да уреди подробностите по обратния им път. Докато Мишани разглеждаше стаята им, по-високата девойка си намери водач и се уговори с него за предстоящото си пътуване.

После си легнаха да спят.

Съобщението, което пристигна в Лоното осем месеца по-рано, беше от първостепенна важност и най-висока секретност. Нито Кайку, нито Мишани знаеха нещо за него, докато не бяха извикани лично от Заелис ту Унтерлин — водачът на Либера Драмач.

При Заелис бяха Кайлин ту Моритат, Сестра от Аления орден и духовен наставник на Кайку. Тя бе висока и студена жена, пременена в одеждите на ордена — дълга черна рокля, прилепнала по тялото й, увенчана с яка от гарванови пера, покриваща раменете й. Лицето й бе нарисувано така, че да подчертае принадлежността й към организацията — два симетрични тъмночервени полумесеца започваха от челото й, извиваха се над клепачите й и се спускаха надолу по бузите й, а върху устните й бяха изрисувани червени и черни триъгълници, които се редуваха като заострени зъби. Черната й коса бе завързана на две дебели плитки, които се спускаха по гърба й, а челото й бе украсено от сребърна диадема с малък, искрящ в синьо скъпоценен камък, инкрустиран в центъра й.