Крис Удинг - Нишката на покварата

За да получи това, Авун се бе разделил единствено с честта си. Честта му обаче не беше нещо кой знае какво в сравнение с победата. Именно честта бе отблъснала дъщеря му от него.

Той се замисли за Мишани. Сега тя представляваше за него само едно лице и нищо друго; той не изпитваше никаква родителска любов към изчезналото си дете. Предполагаше, че бе успяла да се изплъзне от опитите за посегателство върху живота й, защото не бе получил никакви известия за успех от наемниците си. Тази мисъл го накара да се усмихне едва забележимо. Мишани бе достойна дъщеря на баща си — не беше лесно да я затриеш. Е, нека правеше, каквото си иска — действията й вече не можеха да го засрамят. Сега, след като натруфената политика на сарамирските благороднически кръгове не означаваше нищо, тя не можеше да направи нищо, с което да му навреди. Мълвата за едно непокорно дете можеше да му причини неприятности, когато беше баракс, ала бе неспособна да го засегне по какъвто и да е начин, след като бе станал Лорд Протектор, който нямаше никакви съперници, с които да се съревновава. Нямаше да си губи времето, опитвайки се да се отърве от нея. Просто щеше да забрави, че някога изобщо е имал дъщеря.

Колко му се искаше и жена му Мураки да можеше да постъпи така… но, в края на краищата, това не беше кой знае какъв проблем.

Стъпките зад гърба му прогласиха появата на Върховния Чаросплетник Какре. Авун приключи с мантрата си и се изправи, покланяйки се дълбоко пред олтара. Когато свърши и с това, се обърна, за да погледне към новия си господар.

— Молите се, Лорд Протекторе? — изграчи Вещерът. — Колко старомодно.

— Боговете ми помогнаха — отвърна Авун. — Те заслужават моята благодарност.

— Боговете изоставиха тази земя — рече Какре. — Ако изобщо някога са съществували.

Лорд Протекторът повдигна въпросително вежди.

— Значи Чаросплетниците не се кланят на никакви богове, така ли?

— От този ден нататък ние сме вашите богове — заяви Върховният Чаросплетник.

Авун наблюдаваше внимателно създанието с мъртвешки лик пред себе си, без да каже нищо в отговор.

— Елате — подкани го Вещерът. — Има много неща, за които трябва да поговорим.

Мъжът кимна. Предстояха им толкова много задачи. Дори Чаросплетниците не можеха да завладеят обширна земя като Сарамир за един ден или година. Бяха отсекли главата на империята и бяха превзели столицата и част от големите градове, ала благородниците и народът бяха прекалено разпръснати нашир и длъж из огромната държава, за да бъдат подчинени лесно — въпреки чудовищните армии на Вещерите и унищожените войски на повечето от аристократите. Северозападната част на континента щеше да бъде изцяло под контрола на Чаросплетниците в рамките на един месец. След това щяха да се заемат с ликвидирането на остатъците от благородниците, които щяха да са абсолютно безпомощни без своите Вещери, слепи и сакати; а после да настъпят и на юг, докато цялата страна не станеше тяхна и не останеше никой, който да им се противопостави.

Дали това щеше да стане лесно, или не, Авун нямаше представа; той обаче имаше дарбата винаги да избира печелившата страна, а в този случай беше по-добре да е на страната на Чаросплетниците, отколкото да е срещу тях.

Що се отнася до Какре, неговите тревоги не се изчерпваха с армиите, войната и окупацията. Вещерът си мислеше за онова, което се бе случило в разлома Ксарана, за загубата на толкова много Чаросплетници, и — най-вече — за разрушаването на вещерския камък. Той усещаше смъртта му като физическа рана, която го беше състарила неимоверно, нанасяйки му жесток удар. Какво да кажем тогава за Лусия и за Лоното?

Ами съществата, които бяха разгромили неговите Вещери — жените, дръзнали не само да проникнат в царството отвъд сетивата, но и да се противопоставят на Чаросплетниците му? Това бе опасност, надхвърляща всичко, с което се бяха срещали досега, най-голямата заплаха, която можеше да си представи за момента. Ако можеше да отдели достатъчно от своите сили, би ги изпратил незабавно към разлома Ксарана; ала дори и да направеше така, подозираше, че мишените му отдавна щяха да са избягали оттам, намирайки си друго скривалище. Откога ли се криеха в Разлома? Колко време бяха изграждали своята общност, увеличавайки своята численост? Всички тези години, през които Чаросплетниците бяха избивали Различни деца, имаха точно тази цел — да предотвратят възникването на подобна опасност, и въпреки всичко, въпреки усилията им, това се бе случило. С какви сили разполагаха хората в Лоното? Каква беше тяхната численост?