Крис Удинг - Нишката на покварата

— Бих искала това повече от всичко на света — каза тя, усмихвайки се тъжно. — Но и двамата знаем, че не мога. Както и двамата знаем, че и ти не можеш да останеш тук.

Той кимна по обичая на сарамирците.

— Иска ми се нещата да стояха другояче — рече и младата жена почуства как думите му я пронизаха болезнено в гърдите.

След това вече нямаше какво повече да си кажат. Те довършиха обяда си, починаха си малко и когато Кайку бе достатъчно силна, за да върви, ткиуратецът й помогна да се изправи. Двамата нарамиха раниците и пушките си и поеха на изток, обратно към Лоното и към онова, което ги чакаше занапред.

Храмът на Оча, разположен на върха на Императорската цитадела в Аксками, беше най-високото място в престолния град, като изключим върховете на кулите, които се извисяваха в четирите му ъгъла. Украсата му надхвърляше всякакви граници — той представляваше кръгла сграда, поддържаща изумителен купол, отрупан с всевъзможни мозайки, гравюри и филигранни инкрустации от скъпоценни метали и камъни, които поразяваха окото с невиждания блясък и разточителство. Осем изключителни статуи от бял мрамор се издигаха над самия купол, обозначавайки посоките на компаса, като всяка представяше по едно от главните божества; едновременно в човешкия им облик и в животинските им превъплъщения, разположени покрай нозете им. Това бяха Асантуа, Риека, Джурани, Омеча, Еню, Шинту, Исисия и самият Оча, чиято величествена фигура се издигаше над входа на храма, а пред нозете му се бе надигнал огромен глиган. Ала върхът на купола бе най-великолепният от всичко — той бе увенчан с грозд диаманти, които сияеха във всички цветове на дъгата и се виждаше единствено от най-горните точки на Кулите на Четирите вятъра. Диамантите изобразяваха Абинаксис — звездата, която бе създала вселената и родила всички богове и богини. Когато лъчите на окото на Нуку попаднеха върху нея, тя се превръщаше в неземна по своята прелест гледка; тя бе предназначена за самите богове като компенсация за човешката дързост, довела до унищожаването на Гобинда преди толкова столетия.

Интериорът на храма беше не по-малко бляскав, въпреки че с течение на времето той бе губил по мъничко от пищността си, за да се впише по-добре в елегантните архитектурни традиции на Сарамир. В големи ниши покрай стените се виждаха големи статуи, изработени от лач , а долната част на купола бе украсена с барелефи от слонова кост. Въздухът бе прохладен и влажен въпреки жегата отвън. От входа започваше широка пътека, която водеше до огромния олтар в центъра на помещението, а останалата част от покрития с мозайки и полирани камъни под бе покрита с вода, оформяйки кристалночисто плитко езеро.

Авун ту Коли бе коленичил пред олтара от слонова кост, разположен на кръглия остров в центъра на залата — той държеше димящи тамянови пръчици в едната си ръка, а плешивата му глава беше приведена. Устните му оформяха безмълвна мантра — отново и отново, без да спира — и той вече бе започнал да се поклаща несъзнателно в унисон с ритъма на звуците. Това бе ритуал на благодарността, адресиран към Оча, който, освен че беше господар на Златните владения, беше и бог на войната, възмездието, откритията и упоритостта. Авун благодареше на бога, който бе запазил семейството му живо и здраво, докато империята се сгромолясваше около тях.

Аскетичният мъж отново бе въвлякъл рода Коли в най-страшната опасност, измъквайки го оттам много по-силен и могъщ от преди. Родът Батик щеше да бъде заличен без никаква милост — в Аксками вече не бе останал нито един жив човек, носещ това име. Армията му вече я нямаше, богатствата и земите му съвсем скоро щяха да бъдат конфискувани, а останалите членове на фамилията — изклани до последното пеленаче. Те бяха управляваща династия в продължение на пет кратки години, по време на които родът Авун беше в немилост; ала накрая Авун беше този, който се кланяше в храма на Оча, а Мос бе мъртъв.

В следващите седмици щеше да има множество промени. Какре му бе обяснил всичко. Чаросплетниците бяха прекалено ненавиждани от хората, за да управляват, а уродливите им хищници бяха твърде ужасяващи, за да поддържат реда по някакъв начин, различен от вдъхването на страх. А ужасеното население не беше продуктивно. Ето защо се нуждаеха от него; защото им трябваше предводител. Той щеше да бъде човешкото лице на вещерския режим — неговите бойци щяха да заменят императорските стражи, които вече бяха поголовно избити. След като редът в Аксками бе възстановен, присъствието на Различни хищници щеше да бъде редуцирано и те щяха да бъдат изпратени там, където имаше по-належаща нужда от тях. С течение на времето хората постепенно щяха да разберат, че това беше новият начин, че светът, който познаваха — този на приемите, благородниците и традициите — вече го нямаше, че думите род и семейство вече не означаваха нищо. Авун щеше да е Император единствено на думи, а всъщност щеше да е подчинен на Чаросплетниците. Те щяха да го наричат Лорд Протектор, а войниците му щяха да носят наименованието Черната стража.