Крис Удинг - Нишката на покварата

„Вещерски камък ли?“ , помисли си Мишани, ала не каза нищо. По време на отсъствието й се бяха случили доста неща.

— Не мога да я достигна — продължи Кайлин след минутка. — Не отговаря на опитите ми да се свържа с нея. Какво означава това, не зная.

Мишани се замисли над думите й и стигна до същото заключение.

Кайлин погледна към Лусия.

— Не е помръдвала от часове. Не ни разреши да отнесем труповете. Боя се, че й нанесоха такава рана, от която може никога да не се възстанови.

Благородничката тъкмо щеше да каже нещо, ала чу някакви стъпки зад гърба си, обърна се и видя Зан, който крачеше между мъртъвците, а очите му бяха вперени в един-единствен човек — в…

— Лусия?

Момичето надигна глава, когато чу името си, след което отново се надвеси над Заелис.

— Лусия? — рече той отново и този път тя се обърна към него; лицето и косата й бяха изпръскани с кръв. Благородникът си пое разтреперано дъх, а дъщеря му се изправи бавно на крака и очите й го зърнаха.

Погледите им се срещнаха.

Тогава тя вдигна ръце и протегна дланите си, изцапани с кръвта на Заелис, към Зан. Долната устна на мъжа започна да трепери и по лицето му рукнаха сълзи. Той стопи светкавично разстоянието между тях и я вдигна във въздуха, а тя го прегърна силно, докато крехкото й тяло се разтърсваше от ридания. Те стояха там, сред пушека, мъката и смъртта — баща и дъщеря, слети в прегръдка, за която бяха чакали от години.

За момента това бе всичко, от което се нуждаеха.

Кайку се размърда и отвори очи, присвивайки клепачи заради ярката дневна светлина. Цялото тяло я болеше, а дрехите сякаш дращеха кожата й. Наблизо се чуваше приятният шепот на запален огън и ухаеше на готвено месо. Тя лежеше върху каменистата почва на плитка долчинка, заобиколена от три страни от скали, а раницата й бе намотана на руло под главата й като възглавница. Въздухът беше необичайно безмълвен; не се чуваха нито насекоми, нито птици. Това означаваше, че все още се намираха близо до вещерския камък, че все още бяха в обсега на покварата.

Тя се надигна рязко, а мускулите й изстреляха залп огненочервена болка, който я накара да изстене тихичко. Тсата беше там, приведен край огъня. Той погледна към нея.

— Не се напрягай — каза спътникът й. — Все още си слаба.

— Къде сме? — попита младата жена, откривайки, че гърлото й е пресъхнало и че гласът й наподобяваше тънко грачене. Ткиуратецът й подаде кожен мях с вода и тя отпи от него, след което повтори въпроса си, изговаряйки по-ясно думите.

— На няколко километра на запад от мината — каза той. — Мисля, че тук сме в безопасност… поне за известно време.

— Как стигнахме дотук?

— Носих те — рече ткиуратецът.

Кайку потърка челото си, сякаш се опитваше да върне съзнанието си обратно към живот. Имаше чувството, че може да си спомни определени мигове, моментни проблясъци на полу-сън, полу-бдение, в които бе захвърлена в чернотата, а после спътникът й я носеше на раменете си като убит елен.

— Как излязохме? По същия път, от който влязохме ли?

Тсата кимна.

— Изкачихме се с ведрото докъдето можехме, след което пробягах с теб остатъка от пътя. До входа на мината нямаше никакви Различни. — Той й се усмихна топло, а татуировките на лицето му се изкривиха леко. — Ала не мисля, че забеляза. Онова последно усилие просто ти дойде малко в повече.

Кайку се засмя.

— Гладна ли си? — попита мъжът, посочвайки мършавото телце, набучено на шиш над огъня.

Тя кимна усмихнато и ткиуратецът поднесе шиша към нея, разполагайки се наблизо. И двамата бяха разчорлени и мръсни, а дрехите им бяха подгизвали и изсъхвали на гърбовете им няколко пъти през последните дванайсет часа. Тсата откъсна къс месо с пръстите си; Кайку отметна непослушния си перчем от очите си и пое дажбата си. Започнаха да се хранят и за известно време никой не продума нищо, всеки потънал в собствените си мисли. Младата жена се наслаждаваше на простичката радост от това, че беше жива, на топлите слънчеви лъчи, които галеха кожата й, и на вкуса на месото.

Чувстваше се разтоварена; освободена от някакво вътрешно напрежение, за което дори не знаеше, че я гризе отвътре. Бяха успели да унищожат вещерския камък; бяха нанесли на Чаросплетниците такъв удар, какъвто никой в Сарамир не беше успявал да им нанесе преди. Имаше още много, докато изпълни обета си за възмездие, положен пред Оча, ала засега се бяха справили отлично. Толкова дълго се беше измъчвала от бездействието си, така й се искаше да направи нещо, вместо да играе тази безкрайна игра на изчакване, към която Заелис и Кайлин се придържаха. Беше се справила перфектно. Отново се чувстваше полезна и необходима.