Крис Удинг - Нишката на покварата

Ала имаше и нещо друго. Тя не беше онази Кайку, която преди всички тези седмици бе потеглила от Лоното с разбито сърце. Онази Кайку бе изключително наивна и изобщо не съзнаваше потенциала на силата, която носеше вътре в себе си. Тя беше доволна да я размахва като тояга и да я контролира дотолкова, доколкото да не си причини вреда сама на себе си. Ала ето че обстоятелствата я бяха принудили да използва своята кана по напълно нови и непознати за нея начини. Без адекватно обучение и без какъвто и да е опит, тя се бе изправила срещу демони, бе прочистила тялото на един човек от отрова и беше спасила живота му, и — най-невероятното от всичко — бе сразила Чаросплетник. Вярно че бе успяла да го победи на косъм, ала победата си беше победа.

Често се беше чудила защо Кайлин настояваше толкова упорито да се занимава с нея и защо толерираше по такъв начин една толкова несериозна ученичка, от която всички други учители биха се отказали. Сега знаеше отговора на този въпрос. Високата жена й го бе повтаряла хиляди пъти, ала Кайку беше прекалено опърничава, за да се вслуша в думите й; едва сега, след като вече бе преминала през всичко това, се беше убедила, че Сестрата от Аления орден беше права. Талантът й беше необикновен, нейната кана — изключително мощна, а потенциалът й — почти безграничен. Духове, нещата, които можеше да прави с нея…

Тя бе прекалено нетърпелива, за да се посвети напълно на обучението и на Аления орден, ето защо прахосваше таланта си по дребни задачи, които можеха да бъдат свършени и от други хора. Изминалите седмици я накараха да осъзнае, че нейната кана представляваше нещо повече от оръжие. Младата жена разбра и че да притежаваш определена сила и да не знаеш как да я използваш оптимално, беше по-зле от това да не притежаваш нищо. Ами ако не бе успяла да спаси живота на Юги? Ако не бе съумяла да унищожи вещерския камък? Какво ли щеше да бъде тогава бремето на вината, стоварило се върху плещите й? Как ли щеше да се чувства, ако неумението й да борави със скритата си дарба доведеше до смъртта на мнозина?

Сега разбираше, че най-бързият начин да изпълни обета си към Оча не беше този, за който си беше мислила. Кайлин винаги й казваше, че трябва да върви бавно, ако иска да стигне по-бързо до целта си — че трябва да опознае себе си, за да стане още по-ефективен участник в играта. Навремето това й беше прозвучало като поредния философски шаблон, ала сега се беше убедила в истинността на тези думи. Тя се проклинаше, задето бе толкова твърдоглава и не бе прозряла по-рано смисъла на казаното от Кайлин.

В този момент решението се оформи в главата й. Щеше да позволи на Кайлин да я обучава. Когато се завърнеше, щеше да й се извини и да я помоли да стане отново нейна ученичка; като този път щеше да се посвети напълно на Аления орден. Колкото и странно да изглеждаше, желанието й запламтя с неподозирана сила именно сега, когато жаждата й за отмъщение бе временно задоволена. Щеше да се присъедини към Аления орден. Щеше да стане Сестра. Така, с тяхна помощ, щеше да се изправи срещу Чаросплетниците, използвайки уменията, които някога бе сметнала за проклятие; които я бяха превърнали в изгнаница.

Ако, разбира се, Аления орден изобщо съществуваше, когато се завърнеше. Подсъзнателно обаче тя не се тревожеше за това, нито пък за съдбата на Лоното, Мишани или Лусия. Имаше причудливи, изплъзващи се спомени за времето, прекарано в безсъзнание, ала смътно си спомняше някакъв глас, чиито думи успокоиха свитото й сърце. Без да разполага с конкретни доказателства, Кайку знаеше, че не всичко беше изгубено, че Вещерите не бяха смазали последните им надежди, че и Мишани, и Лусия са живи и са добре. Повече не й трябваше.

— Какво ще правиш сега? — обърна се младата жена към Тсата.

— Ще се върна в Лоното, след което ще се отправя към Окхамба — рече спътникът й. — Трябва да разкажа на сънародниците си за онова, което се е случило тук. — Той се поколеба за момент, след което я погледна. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш.

За миг Кайку си помисли колко лесно щеше да е да направи така, колко чудесно щеше да е — по този начин можеха да удължат времето, което бяха прекарали заедно, а и тя нямаше да се връща към света, който познаваше. Нямаше ли да е прекрасно да бъде заедно с него — с този мъж, на когото се доверяваше напълно и който едва ли бе способен на измама, подлост или коварство. За един миг всичко това прелетя през съзнанието й… ала само за миг.