Крис Удинг - Нишката на покварата

Започваше да се страхува. Сблъсъкът с демоните в блатата, изцеляването на Юги, седмиците на лов и прокрадване, прекарани с Тсата — съчетанието на всичко това я бе накарало да се чувства неуязвима, много по-уверена в уменията и способностите си, както и в самата себе си. Ала ето че сега изведнъж осъзна сериозността на ситуацията, в която се намираха — в леговището на Чаросплетниците, заобиколени от врагове; беше напълно възможно никога да не успеят да се измъкнат оттук. Нейната кана бе напълно безполезна, при положение че не се осмеляваше да се изправи срещу Вещер, а и въпреки безспорните си бойни умения, Тсата разчиташе предимно на изненадата, за да побеждава в схватките. Може и да беше убил три острилии и един Възел, но се беше разминал на косъм, и макар че не се оплакваше, раната му бе доста сериозна.

„В какво се забърках, Оча? Дали не трябваше да отида при Кайлин, когато имах тази възможност?“

Тази мисъл само й припомни какво се случваше в момента в Лоното и в главата й изплуваха кошмарни картини на зверства и кланета.

Тя прогони колебанията си. Беше прекалено късно както за съжаления, така и за безплодни догадки.

Внезапно Тсата се закова на място. Кайку го настигна, а постепенно почервеняващите й очи блестяха на трептящата светлина на факлата в ръката му.

— Тук долу — каза той, сочейки към една пукнатина в скалата, през която се виждаше как нещо се движеше, а по повърхността му пробягваха алени отблясъци. След миг Кайку осъзна, че това беше вода.

Теснината на процепа я накара да се поколебае и тя изпита внезапен пристъп на клаустрофобия; после обаче гукането на преследвачите им прозвуча отново — по-близо от всякога — и това предопредели решението й. Младата жена остави връзката експлозиви и се плъзна с краката напред в процепа. Беше твърде тъмно, за да види какво имаше отдолу, ала водата й подсказваше къде се намира земята. Тя се промуши в пукнатината, докато краката й не увиснаха във въздуха, след което се пусна.

Изведнъж долната част на гърба й бе прорязана от остра болка, когато се удари в нещо, след което се приземи толкова рязко, че коленете й се подкосиха. Водата бе дълбока само два-три сантиметра.

— Кайку? — долетя до нея гласът на Тсата изотгоре.

Тя докосна гърба си и почувства, че е мокър.

— Безопасно е — рече. — Изгаси факлата. И внимавай със скалите — много са остри.

Ткиуратецът й подхвърли внимателно вързопа експлозиви и се плъзна през процепа. След като се приземи, той изгаси факлата във водата, потапяйки ги в мрак. Гукането на острилиите и тропотът на бягащи нозе изведнъж стана все по-силен.

— Можеш ли да виждаш? — прошепна Тсата.

— Не — отвърна девойката, чудейки се дали очите й ще се адаптират, както бе станало последния път. — Води ме.

Тя почувства дланта му, която обгърна нейната — докосването му беше топло и мокро. Кръвта се стичаше по китката му, мокреше дланта й и капеше между изящните й пръсти — мъжът използваше здравата си ръка, за да носи експлозивите. Усещането обаче не я отблъсна, а точно обратното — даже й се стори приятно. Имаше нещо интимно в споделянето на телесните му течности, което скрепяваше още повече връзката им.

Тсата я поведе в тъмнината, опитвайки се да върви колкото се можеше по-безшумно във водата. Въздухът тук долу бе студен и влажен, дъхът на дълбоката земя, и след миг Кайку осъзна, че отнякъде подухваше лек ветрец и спътникът й се бе насочил точно натам. За нейна изненада неспособността й да вижда ни най-малко не я смути; не бе сама и се доверяваше абсолютно на ткиуратеца. Някога идеята да повери живота си в ръцете на този човек — на този чужденец с неговите чуждоземски странности — изобщо не би й се сторила забавна; та нали именно той я бе използвал като стръв за страховит ловец, без въобще да се замисли. Младата жена се запита дали и сега би направил същото. Дали близостта, която бе възникнала между тях, щеше да му попречи да пожертва живота й отново? Не знаеше. Ала сега Кайку разбираше много по-добре своя спътник и принципите, които го ръководеха, бе наясно с неговата жертвоготовност в името на общото благо и знаеше, че той никога нямаше да я изостави тук долу и винаги би отдал живота си за нея, ако така щеше да е по-добре за двама им. Имаше нещо трогателно в това.

Неусетно очите й започнаха да различават очертанията на стените на прохода, както и вълничките на водата, която течеше покрай краката им. В началото зрението й се адаптираше толкова постепенно, че Кайку не можеше да каже дали не се дължеше на някаква игра на сетивата й, ала после изведнъж стана прекалено очебийно, за да го пренебрегне. Светът изплува пред нея и тя откри, че виждаше толкова ясно, сякаш Аурус изпълваше небето над главите им.