Крис Удинг - Нишката на покварата

След известно време, когато писъците на острилиите зад тях заглъхнаха и на пътешествениците им се стори, че отново са сами в мината, Тсата се спря. Подът на тунела се изкачваше под лек наклон, издигайки се над нивото на водата. Девойката усещаше, че Чаросплетникът продължаваше да ги търси, но поне за момента бе далеч от тях.

— Тук има сух участък — рече спътникът й.

— Виждам — отвърна младата жена.

Тсата погледна към нея, след което хвърли мигновен поглед на сплетените им ръце. Кайку със закъснение осъзна, че от известно време насам той я водеше, докато тя бе напълно способна да се ориентира и сама. Просто не й се искаше да се разделя с това докосване, което й вдъхваше такова спокойствие и кураж.

— Трябва да се погрижа за раната си — каза татуираният мъж. — Не се затваря.

Следващите няколко минути й показаха за пореден път колко различни бяха техните две култури; суровата околна среда на Окхамба бе създала жилави и издръжливи хора, докато луксът и разкошът бяха изнежили благородниците в Сарамир. Кайку гледаше как спътникът й се подлага на собственоръчно извършвана хирургическа операция в тъмнината — тя прехапа ужасено долната си устна, когато ткиуратецът използва върха на едната от смъртоносните си куки, за да извади парчето от нокътя на острилията, заседнало в плътта му, след което използва тънка игла от гладко дърво, за да зашие ръбовете на раната. Той отказа помощта й — младата жена бе предложила да му помогне, без да има никаква представа как изобщо би могла да направи това — и се справи перфектно с шевовете, а каменното му изражение не загатваше за никаква болка, като изключим съскащия звук, с който издишваше въздуха си от време на време.

Когато привърши, Тсата извади малко гърненце с мехлем от торбичката на кръста си и намаза с него раната, която продължаваше да кърви. Тялото му внезапно се стегна и Кайку подскочи от изненада. Чертите на лицето му се изкривиха от неизмерима болка, а вените на ръцете и гърлото му изпъкнаха отчетливо под кожата му. Тънка струйка зловонен дим се надигна от раната.

Кайку изведнъж си спомни думите на Асара, изречени с устните на Саран Иктис Марул — „в Окхамба повечето методи на лечение са доста грубички.“ Мехлемът сякаш буквално изгаряше раната, за да спре кръвотечението.

Тя го наблюдаваше безпомощно, заслушана в тежкото дишане на спътника си, раздиран от агонията на лечебния процес. Когато дишането му се поуспокои, той изплакна мехлема с вода от поточето. Раната бе спряла да кърви и сега на мястото й се виждаше грозен, набръчкан белег.

Кайку тъкмо търсеше подходящите думи, с които да го утеши, когато пронизителните писъци на острилиите отекнаха в пространството на тунела. Възлите не се бяха отказали от преследването и отново се носеха по дирите на натрапниците.

Младата жена помогна на ткиуратеца да се изправи на крака, грабна връзката експлозиви и те побягнаха за пореден път.

Сега проходът се спускаше надолу и водата го правеше хлъзгав под стъпките им. Гукането на острилиите сякаш се бе умножило. Очевидно бяха проследили кървавата диря от раната на Тсата до процепа, откъдето тя и татуираният мъж се бяха промъкнали, и бяха предположили къде се намираха нашествениците. Изведнъж вниманието на Вещера отново се насочи към тях, подобно на свиреп и страховит взор; това бе толкова неочаквано, че Кайку едва можа да реагира навреме, ала все пак успя да ги скрие от Чаросплетника. Младата жена се бе съсредоточила до такава степен върху усилията си да слее отпечатъците им със златистите нишки, че изобщо не забеляза светлинката, която се бе появила в края на тунела; едва когато съзнанието на Вещера се насочи другаде, тя се върна на себе си и осъзна, че спътникът й бе забавил ход.

Проходът завършваше с решетка, почерняла от ръждата — непроходима редица от дебели четвъртити пръчки, през които водата се изливаше в бездната отдолу, — отвъд която се процеждаше противно сияние, обливащо ги в някаква зловеща светлина с неопределен цвят. Тук тракането на вещерските съоръжения се чуваше много по-силно. Кайку се огледа и забеляза, че двете страни на тунела бяха прорязани от вертикални процепи и пукнатини, които също бяха снабдени с решетки, ала отвъд тях цареше непрогледен мрак.

Тсата се обърна назад и впери поглед в мрака, откъдето се чуваше пискливото гукане на преследвачите им, а през това време Кайку пристъпи напред, приближавайки се до решетката. Това противно сияние й бе познато. То бе гравирано дълбоко в паметта й; кошмар, който отказваше да избледнее.