Крис Удинг - Нишката на покварата

Девойката надзърна през решетката и видя вещерския камък.

Най-накрая бяха успели да се доберат до дъното на шахтата, до центъра на лабиринта от подземни коридори, които Чаросплетниците бяха присвоили за себе си. Тунелът свършваше високо в скалата, над огромно подземно езеро, чиято повърхност бе неподвижна и черна. Тънките струи на два водопада се изливаха в него, вдигайки ефирна мъгла, която правеше сцената още по-призрачна. От водата стърчаха острите и назъбени върхове на варовикови скали, сочещи към главозамайващите височини, а далечното сияние на металните светилници, монтирани по стените на шахтата, пръскаше едва забележими алени отблясъци.

Шумът на машините беше оглушителен. Огромни зъбчати колела се въртяха бавно, издигайки големи ведра с вода, за да ги излеят в големите резервоари, намиращи се някъде отгоре. По склоновете на шахтата бяха прикрепени дебели вертикални тръби, които потъваха под повърхността на езерото; после стволовете им се съединяваха с четвъртити съоръжения от черно желязо, които бумтяха и изпускаха пара, за да продължат още по-нагоре в тъмнината. В стените на мината се виждаха шлюзови врати, а над повърхността на езерото се издигаха островчета, на които бяха построени неголеми бараки. Островите и машините бяха свързани помежду си посредством метални мостчета, по които се суетяха множество голнери, забързани да изпълнят неразбираемите си задачи.

В средата на езерото, върху един скалист остров, се намираше вещерският камък. Той имаше сферична форма и изглеждаше около шест метра в диаметър, а неравната му повърхност, прорязана от хиляди улеи, бе изпъстрена с брадавичести образувания и вдлъбнатини. Също като онзи, който бе видяла преди в манастира във Фо, и този изглеждаше покълнал по начин, невъзможен за която и да е скала. Десетки тънки, закривени каменни пипала излизаха от едната му страна и изчезваха във водата, или пък потъваха в заобикалящата го скала; още повече се протягаха във въздуха към стените на шахтата, а някои бяха толкова дълги, че стигаха чак до близките островчета. Изглеждаше гротескно като кошмарен паяк, а морбидното му сияние хвърляше противни отблясъци по стените на мината.

Младата жена изведнъж разбра. Големите ведра, които се издигаха и спускаха, тръбите, които се изпразваха във водата, всички тези машинарии, пещи и ужасния мазен пушек. Номору несъзнателно бе уцелила отговора преди няколко седмици, ала Кайку осъзна това едва сега — когато съзря подземното езеро.

„Как можеш да построиш мина на такова място? Та тя ще се наводни!“

Тази мина нямаше за цел разкопаването на земята — това съоръжение бе издигнато заради водата. Зан периодично се процеждаше в шахтата през тънката стена, която я отделяше от реката; когато водите му се надигаха, наводняването ставаше още по-сериозно. Цялото това място навярно се е намирало под водата в продължение на хиляди години — още откакто се е образувало. Машините представляваха масивна отводнителна система, посредством която Чаросплетниците се опитваха да пресушат шахтата, за да могат да се доберат до вещерския камък, който ги бе чакал тук през всичките тези години. Това бе една непрекъсната борба да изпомпват водата от мината по-бързо, отколкото тя се наводняваше, така че вещерският камък да се покаже над повърхността, където можеха да го нахранят с кървави жертвоприношения. Очевидно процесът се осъществяваше благодарение на пещите и тракащите машинарии, задвижвани от някакво дяволско изкуство, чиято същност бе неведома за Кайку.

Богове, при самата мисъл за грандиозните мащаби на вещерското дело коленете й се разтрепериха.

— Кайку… — промълви Тсата.

Тя се завъртя към него и проследи посоката на погледа му.

В страничните тунели, зад решетките, се движеха някакви силуети. В далечината се чуваха стонове и вой, придружени от някакви особени шумове, наподобяващи крякане и гъргорене. От посоката, откъдето бяха дошли, пискливите писъци на острилите се чуваха по-силно от всякога. А зад гърба им се намираше решетката.

— Кайку — каза спокойно спътникът й, — мисля, че сме капан.

Бранителите губеха битката за Лоното.

Въпреки че западната граница продължаваше да се държи, укрепленията в северната част на долината бяха превзети. Всички шансове да отблъснат противниковата армия бяха изгубени, когато Чаросплетниците се намесиха на бойното поле. Те протегнаха пипалата на коварното си влияние сред мъжете и жените от Лоното, изкривявайки възприятията им така, че навсякъде да виждат врагове. Защитниците започнаха да се бият помежду си — братя се колеха един друг, а между членовете на различните кланове и фракции избухнаха кървави схватки. Някои побягнаха в страх, мислейки си, че Различните са успели да се прехвърлят през стената. Не мина много време и погрешното им заключение се превърна в жестока истина.