Тери Брукс - Молитвената песен

Тази вечер в страноприемницата цареше оживление. Около масите и дългия бар бяха насядали пътници и жители на селото, които се смееха и шегуваха в хладната есенна вечер на чаша бира. Роун се усмихна на Брин и поклати глава. Явно никой не искаше денят да приключи скоро.

След малко стигнаха до дома на Омсфордови — измазана с хоросан каменна постройка, сгушена сред дърветата на малко възвишение. Изминали бяха половината от водещата към входната врата пътека, покрита с калдъръм и оградена с жив плет, когато Брин внезапно спря.

Прозорецът на стаята в предната част на къщата светеше.

— Някой от вас да е оставял лампата да гори, когато излязохме сутринта? — попита тя тихо, въпреки че знаеше отговора.

И двамата поклатиха отрицателно глава.

— Може би някой е наминал да ни види — предположи Роун.

Брин го погледна:

— Къщата беше заключена.

Изгледаха се мълчаливо и усетиха как безпокойството започва да ги завладява. Джеър обаче не се притесни:

— Е, хайде да влезем и да видим кой е вътре — каза той и продължи напред.

Роун го хвана за рамото и го спря:

— Чакай, тигре. Дай да не бързаме толкова много.

Джеър отмести ръката му, хвърли поглед към светлината и отново погледна Роун:

— Ама ти какво? Да не би да мислиш, че вътре ни чака някой от Скитниците?

— Спрете най-после с глупостите си — избухна Брин.

— Много мило от тяхна страна, че са запалили лампата, за да ни предупредят — отбеляза Роун иронично.

Отново погледнаха осветения прозорец, без да знаят какво да правят.

— Е, какво? Тук ли ще прекараме нощта? — запита най-накрая Роун, протегна ръка и извади меча на Лий. — Я да хвърлим едно око вътре. Вие стойте зад мен. Ако нещо се случи, идете до страноприемницата и извикайте помощ. — Поколеба се за миг и добави: — Не искам да кажа, че нещо непременно, ще се случи.

Продължиха по пътеката. Когато стигнаха до входната врата, спряха и се ослушаха. В къщата беше тихо. В антрето беше тъмно като в рог. В края на късия коридор се процеждаше малко снопче жълта светлина. Поколебаха се за миг, после влязоха в предната стая. Тя беше празна.

— Е, тук поне няма Призраци Морди… — каза Роун. — Нищо, освен…

Така и не довърши изречението си. Една огромна сянка се появи от салона и се очерта в идващата отзад светлина. Беше мъж, повече от седем фута висок, загърнат в черен плащ. Спуснатата назад качулка разкриваше мършаво лице, загрубяло и сурово, сякаш изсечено от камък. Главата и лицето бяха обрасли с твърда черна коса и брада, тук-там прошарени с посивели кичури. Но тримата останаха най-потресени от очите — дълбоко хлътнали и пронизващи изпод огромните вежди, сякаш виждаха всичко, дори и това, което беше скрито.

Роун Лий бързо изтегли меча си и тогава странникът подаде ръка изпод плаща и я вдигна.

— Няма да имаш нужда от него.

Планинецът се поколеба, изгледа другия в тъмните очи и после отпусна меча. Брин и Джеър стояха замръзнали на местата си, неспособни нито да се обърнат и да избягат, нито да отронят дума.

— Няма от какво да се страхувате — каза странникът с дълбок гърлен глас.

Думите му не ги успокоиха напълно, но те се поотпуснаха, когато видяха, че тъмната фигура не направи опит да ги доближи. Брин погледна брат си и видя, че Джеър наблюдава напрегнато странника, сякаш се мъчи да разгадае нещо. Непознатият погледна младежа от Вейл, после Роун и накрая Брин.

— Никой ли не може да ме познае? — измърмори тихо той.

След кратко мълчание Джеър внезапно кимна с глава:

— Аланон! — възкликна той възбудено. — Ти си Аланон!

Брин, Джеър и Роун седнаха с Аланон на масата в столовата. Доколкото им беше известно, вече двадесет години никой не го беше срещал. Уил Омсфорд беше един от последните, който го беше виждал. Но всички знаеха историите за него. Загадъчен мрачен странник, пътешествал до най-отдалечените краища на Четирите земи. Той беше философ, учител и историк на расите — последният от учените друиди, напътствали расите след унищожаването на стария свят в изграждането на процъфтяващата сега цивилизация. Преди повече от седемдесет години именно Аланон беше повел Ший, Флик и Мениън Лий да издирват легендарния Меч на Шанара, необходим за унищожаването на Господаря на магиите. Същият този Аланон беше отишъл при Уил Омсфорд в Сторлок, където човекът от Вейл усвоявал уменията на лечител. Той го беше убедил да стане водач и защитник на момичето елф Амбърл Елеседил в издирването на силата, необходима да възвърне живота на умиращото дърво Елкрис, за да стане възможно освободените в Западна земя зли духове отново да бъдат затворени. Те знаеха разказите За Аланон. Знаеха и още нещо. Всяка поява на друида означаваше беда.