Тери Брукс - Молитвената песен

Брат й я погледна изненадано:

— Какво толкова те вбесява?

Брин наистина се беше ядосала и осъзнаваше, че гневът, й беше безсмислен:

— Съжалявам — извини се тя. — Обещах на майка да не използваме песента на желанията, докато тя и татко не са у дома. Вероятно, затова се разтревожих, когато предложи да търсим следи от Призраците Морди.

В сините очи на Джеър проблясваха гневни искри:

— Кой ти дава право да обещаваш подобно нещо от мое име, Брин?

— Никой, но мама…

— Майка ни не разбира…

— По дяволите, спрете! — Роун Лий вдигна умолително ръце. — Препирните ви ме карат да се чувствам щастлив, че съм отседнал в страноприемницата, а не в къщата заедно с вас. Хайде да забравим всичко това и да решим какво ще правим утре. Ще ходим ли за риба или не?

— Отиваме за риба — прие предложението му Джеър.

— Отиваме за риба — съгласи се Брин. — Но след като отхвърлим малко работа по къщата.

Известно време вървяха мълчаливо. Брин продължаваше да мисли за все по-силното пристрастяване на Джеър да използва песента на желанията. Майка й беше права. Брат й не пропускаше възможността да изпробва песента. За разлика от сестра си той смяташе, че опасността не е чак толкова голяма, защото при него тя действаше по различен начин. Брин беше убедена, че песента на желанията наистина променя външния вид и поведението, а за Джеър то не беше нищо друго, освен илюзия. Когато той използваше магията само се създаваше впечатлението, че нещата се случват. Това му даваше по-голяма свобода на действие и го окуражаваше да експериментира. Правеше го тайно, но въпреки това го правеше. Дори и Брин не беше много сигурна докъде бе стигнал в опитите си.

Следобедът отмина и настъпи вечерта. Пълната луна изгря като фар на източния хоризонт. На небето заблещукаха звезди. С приближаването на нощта въздухът бързо започна да се захлажда и да се насища със свежото ухание на гората и с тежкия мирис на вехнещи листа. Жуженето на насекомите и пърхането на нощните птици огласяха всичко наоколо.

— Мисля, че трябва да отидем за риба в Рапахаладран — заяви внезапно Джеър.

Никой не му отговори веднага.

— Не знам — проговори най-после Роун. — Бихме могли да отидем на езерата във Вейл.

Брин погледна изпитателно планинеца. Стори й се, че е угрижен.

— Само не и за планинска пъстърва — упорстваше Джеър. — Освен това ми се иска да прекараме една-две нощи в Дълн.

— Можем да направим това и във Вейл.

— Във Вейл ще се чувстваме като в задния двор на страноприемницата — отбеляза Джеър и в гласа му се прокрадна леко раздразнение. — В Дълн има няколко места, които не сме проучвали досега. От какво толкова те е страх?

— Не ме е страх от нищо — опита да се защити планинецът. — Просто си мислех… Всъщност, защо не обсъдим това по-късно. Иска ми се да ви кажа какво ми се случи на път за насам. Едва не се загубих. Това куче вълча порода…

Брин поизостана. Все още беше озадачена от неочакваното нежелание на Роун да отидат макар и на кратко пътешествие до Дълн. Толкова често бяха правили такива пътешествия. Наистина ли извън Вейл имаше нещо, от което трябваше да се страхуват? Намръщи се, като си спомни тревогата в гласа на майка й. А сега и Роун. За разлика от нея планинецът не отрече като неверни слухове разказите за Призраците Морди. Напротив, беше необичайно резервиран. Обикновено Роун се присмиваше на подобни истории и ги отхвърляше като измишльотини, също като нея. Защо този път не реагира така? Може би имаше някаква причина да вярва, че приказките не трябва да се отминават с присмех, помисли си тя.

След половин час светлините на селото започнаха да проблясват през дърветата на гората. Вече се беше стъмнило и ярката луна осветяваше пътеката, която водеше надолу към котловината, със сгушеното в нея селце, и постепенно се разширяваше в път. Вече виждаха къщите и чуваха гласовете на обитателите им. Брин усети първите признаци на умората. С какво удоволствие щеше да се пъхне в леглото и да се отдаде на съня!

Минаха през центъра на Шейдската долина край старата страноприемница, която поколения на фамилията Омсфорд бяха притежавали и управлявали. Тя все още беше собственост на семейството, но след смъртта на Ший и Флик то не живееше там. Сега за страноприемницата се грижеха приятели на Омсфордови, които си поделяха печалбите и разноските с родителите на Брин. Тя знаеше, че баща й никога не се беше чувствал удобно там. Никога не му е било приятно да върти този бизнес. Той искаше да води свой собствен живот и предпочиташе да бъде Лечител вместо съдържател на хан. Само Джеър проявяваше интерес към живота в хана и обичаше да ходи там, за да слуша разказите на пътниците, които минаваха през Шейдската долина — разкази за наситени с емоции приключения, които допадаха на неспокойния дух на младежа от Вейл.