Тери Брукс - Потомците на Шанара

— Доста е корав, старият Падишар. Но не по-корав от теб. Спасил си живота му. Измъкнал си го оттам точно навреме. Почини си сега, няма да е задълго.

Морган затвори очи и заспа. Спа лошо, като няколко пъти се събуждаше от неудобното легло и от виковете на ранените около него. Мрак бе покрил тунелите, толкова гъст, че дори светлината от фенерите не можеше да го прогони напълно. Лица и тела се движеха пред него, но споменът му бе от една безкрайна нощ.

Веднъж или два пъти му се стори, че чува бой — трясък на оръжия и викове на мъже. Но тези около него не бяха притеснени, което му подсказа, че сигурно сънува.

Насили се да се събуди. Не искаше да спи, страхуваше се да спи, когато не знае какво става наоколо. Като че ли нищо ме се бе променило. Сякаш не беше спал повече от няколко мига. Опита се да надигне глава и болка преряза врата му. Отново легна назад, замислен за Стеф и Тийл и тъничката ивица, която разделя живота от смъртта.

Падишар Крийл се приближи до него. Цялата му глава беше превързана, а ръката му бе здраво пристегната към тялото.

— Е, момче? — тихо го поздрави той.

Морган кимна, затвори очи и отново ги отвори.

— Махаме се оттук — каза другият. — Всички, благодарение на теб. И на Стеф. Чандос ми разказа историята. Имал е голям кураж приятелят ти. — Грубото му лице се извърна.

— Е, изгубихме Издатината, но това е малка цена за живота ни.

Морган откри, че не му се говори за цената на живота.

— Помогни ми да се надигна, Падишар — тихо каза той. — Искам да изляза оттук.

Бунтовникът се засмя.

— Всички го искаме, момче.

Протегна здравата си ръка и изправи Морган на крака.

Светът, в който се движеха Пар и Кол Омсфорд, бе кошмарен. Тишината беше напрегната и безкрайна, плащ от пустота, който се простираше дори над времето. Нямаше звуци, нито песни на птички или жужене на насекоми, нямаше малки животинки и дори вятърът не шумеше в клоните, за да даде някакъв признак на живот. Дърветата се издигаха към небето като статуи от предишни цивилизации, които бяха свидетели на човешките творения. Стволовете и клоните им бяха сивкави и дори листата, които трябваше да им дадат цвят, висяха по тях като дрипи. Наоколо храстите се сплитаха, сякаш за да съхранят помежду си последните капчици живот.

Там, разбира се, беше и мъглата. Тя бе винаги там — непрогледна сивота, която обгръщаше всичко. Не помръдваше, сякаш бе запечатала в това положение дървета и храсти, камъни и земя, живота във всичките му форми. На места бе по-рехава, а на други — гъста и непрогледна като мастило.

Докосваше с хлад и влага кожата и нашепваше за смърт.

Пар и Кол се движеха бавно, внимателно през този кошмар, борейки се с усещането, че са станали безтегловни. Очите им се местеха от сянка на сянка, търсейки движение, но намираха само мъртвило. Светът, в който бяха навлезли, беше безжизнен, сякаш Призраците, за които знаеха, че се крият там, бяха плод единствено на техните измислици.

Бързо отидоха до останките на Моста на Сендик, за да могат оттам да открият Гробницата. Стъпките им бяха безшумни във високата трева и подгизналата почва. Понякога ботушите им напълно изчезваха в килима от мъгла. Пар погледна към вратата, през която бяха дошли. Тя не се виждаше никъде.

За миг скалата и всичко останало от двореца на Кралете на Тирзис изчезна. Сякаш никога не е съществувал — мрачно помисли Пар.

Почувства студ и празнота в себе си, както и горещина там, където потта се стичаше под дрехите му. Емоциите не можеха да се подредят — всички те крещяха и искаха да бъдат чути. Усещаше сърцето в гърдите си, пулсът му се учести и почувства с всяка стъпка приближаването до смъртта. Щеше му се да повика магията, дори и най-обикновена, колкото да се увери, че има някаква защита. Но тя би събудила това, което живееше в Дупката, а той не искаше да рискува.

Кол го дръпна за ръката и му показа мястото, където миналия път се бе разтворила земята, а после всичко бе изчезнало в тъмнина. Трябваше да заобиколят. Пар кимна и поведе. Кол му вдъхваше сили, сякаш самото му присъствие можеше да изплаши злото. Мощното му тяло стоеше зад Пар, а скулестото лице с решително изражение подсказваше, че може само с воля да промуши неприятеля си. Пар беше неописуемо благодарен на брат си за това, че дойде. Реакцията му бе егоистична, знаеше го, но също и честна. Смелостта на Кол до голяма степен определяше и неговата.

Заобиколиха и тръгнаха към развалините на моста. Всичко около тях бе непроменено, тихо, неподвижно, изпразнено от живот. Но след това нещо потрепера в мъглата отпред — изкривена сянка, която се надигаше в храстите.