Тери Брукс - Потомците на Шанара

През цялото време се оглеждаха за Тийл, но от нея нямаше и следа. Стеф започна трудно да стои изправен. Когато беше здрав, бе невъобразимо силен, но щом го настигна болестта — ако въобще беше болест, защото Морган подозираше, че е отровен — направо бе разбит. Често започна да пада и да се влачи. Падишар не намали темпото. Той държеше на казаното — Стеф беше сам. Джуджето бе дошло дотук единствено със силата на волята си и не знаеше докога ще издържи на темпото, наложено от вожда. Планинецът погледна приятеля си назад, но той като че ли не го видя — очите му претърсваха сенките.

Бяха почти на миля в планината, когато пред тях се появи светлина. Навсякъде по стените имаше фенери, а въздухът миришеше на изгорени дърва. По средата на помещението имаше пропаст като изровена паст, която ту се събираше, ту се раздалечаваше от единия до другия край. Тук също имаше мост над най-тясното място, но този беше масивен и от желязо. От близката страна имаше механизъм, който го пускаше и вдигаше. Сега мостът бе спуснат: Оттатък тунелът отново се губеше в мрак.

Тийл стоеше до механизма и го удряше с чук.

Падишар Крийл спря, а Морган и Стеф веднага застанаха до него. Тийл все още не ги бе видяла, защото светлината на фенерите им се губеше сред тази на цялото помещение.

Падишар остави фенера си.

— Повредила е механизма. Мостът повече няма да може да се вдигне! — Очите му потърсиха тези на Стеф. — Ако я оставим, ще доведе Федерацията право тук.

Стеф диво го погледна:

— Не!

Падишар не му обърна внимание. Извади меча си и тръгна напред.

Стеф тръгна след него, спъна се, падна и изкрещя:

— Тийл!

Тийл се обърна. Държеше чука в ръцете си. Сега вече и Морган видя пораженията върху механизма — болтчетата бяха развити, нитовете — изпочупени. Косата на Тийл се развя в тъмнината, оставяйки златисти следи. Обърна се към тях, а маската й не изразяваше нищо — парче кожа, привързано към главата й. Дупките за очите бяха тъмни.

Падишар хвана меча си с две ръце и го издигна на светлината.

— Край на пътя ти, момиче — изсумтя той.

Ехото изпълни пещерата, а Стеф се надигна и изкрещя:

— Почакай, Падишар!

Морган скочи върху му, хвана го за ръката и го спря.

— Не, Стеф! Това не е Тийл! Вече не! — Очите на Стеф искриха от страх и гняв. Морган сниши глас и заговори бързо и спокойно: — Чуй ме! Това е Призрак, Стеф. Откога не си виждал лицето под тая маска? Виждал ли си го въобще? Там вече не е Тийл. Тийл отдавна я няма.

Страхът и гневът се превърнаха в ужас:

— Морган, не! Щях да знам! Щях да знам, че не е тя!

— Стеф, чуй ме…

— Морган, той ще я убие! Пусни ме! — Стеф се освободи, но Морган отново го сграбчи.

— Стеф, виж какво направи тя! Предаде ни!

— Не! — изкрещя Джуджето и го удари.

Морган се присви, изненадан от силата на удара. Първата му реакция бе удивление. Не очакваше, че е възможно Стеф да е все още толкова силен. Изправи се на колене, загледан в Джуджето, което тичаше след Падишар и крещеше нещо неразбираемо.

Стеф стигна големия мъж, когато беше само на няколко стъпки от Тийл. Хвърли се върху Падишар отзад, хвана ръката с меча и започна да я извива. Падишар изкрещя яростно и се опита да се освободи, но Стеф висеше върху му.

В бъркотията Тийл скочи. Качи се като котка върху тях и започна да ги удря с чука. След няколко мига Падишар и Стеф лежаха окървавени на земята.

Морган се изправи на крака и тръгна към нея.

Тя се отправи към него, без да бърза и в един момент през ума му преминаха всички спомени за нея. Видя я като малко момиче, което срещна в Кълхейвън, в тъмната кухня на Баба Елайза и Леля Джил, косите, които се подаваха от качулката и лицето, скрито зад странната кожена маска. Видя я до огъня, заслушана в разговора на групичката, преминала през Улфсктааг. Видя я притисната до Стеф в подножието на Драконовите зъби, когато отиваха на среща с Аланон — притеснена и прекалено внимателна. Бързо прогони спомените, за да я види такава, каквото беше сега — съборила Падишар и Стеф на земята, прекалено силна, за да е това, за което се представя. Въпреки това му беше трудно да повярва, че тя е Призрак и че е успяла така напълно да заблуди всички.

Той извади меча си и зачака. Трябваше да е бърз. Може би трябваше да е повече от бърз. Спомни си съществата от Дупката. Само желязо не бе достатъчно да ги убие. Щом се приближи, Тийл приклекна, а очите в дупките на маската бяха тъмни и в тях се отразяваше увереност. Морган замахна със сила към крака на момичето. Тя с лекота избягна удара. Пак замахна — веднъж, след това отново. Мечът се срещна с железния чух. Двамата се дебнеха, за да открият пролука в отбраната си.