Матю Стоувър - Героите умират

В небето над Стадиона на победата се сражаваха двама богове. Речната вода пречеше на Ма’елкот само с това, че замъгляваше зрението му. Докато се намираше в сферата, той призова любовта на Децата си, разпери ръце и една мълния затанцува върху дланта му. Огънят в тялото му накара реката около него да заври и към сивото небе се понесоха облаци от бяла пара.

Бурята от светкавици и огън засегна само онази малка част от Песента на Чамбарая, която представляваше тялото на Палас Рил, премина през него като през лупа и нанесе удар върху самата Чамбарая, без изобщо да навреди на богинята. Измряха риби, повехнаха дървета, тревата по бреговете се овъгли; една видра и цялото ѝ семейство загинаха във врящата вода, някакъв елен падна от брега във водата. Всъщност силата на Ма’елкот не можеше да нанесе по-голяма вреда на Чамбарая от най-обикновен горски пожар или падането на ранна слана в равнината.

Палас пееше песента и песента струеше през нея, превръщаше се в нея; тя пропускаше през себе си мелодията точно така, както пропускаше силата на Ма’елкот.

И през нея Чамбарая нанесе ответния си удар — не с огън, не с мълния, а със силата на живота, на който служеше.

По великолепната кожа на Ма’елкот се появиха циреи, в дробовете му бързо се разраснаха водорасли. Проказа започна да разяжда плътта му, а мъничките симбионти, живеещи дълбоко в червата му, внезапно започнаха да нарастват, да разширяват корема му, да издуват гърдите му и сигурно щяха да го взривят отвътре — но Ма’елкот, подобно на Чамбарая, беше не само същество, но и идея. Силната любов, която черпеше от Децата си, се разгоря в него; скоро червата, кожата, дробовете и кръвта му станаха също толкова стерилни, колкото и лунната повърхност.

По време на битката двамата богове разговаряха. Гласът на Ма’елкот представляваше хор от хиляди гласове — от плачовете на новородени бебета до мрънкането на болни старци. „Защо не удариш по Децата ми? Знаеш, че така ще ме отслабиш — разтърси земята, събори сградите им, наводни домовете им. Не се ли крие в това твоята истинска сила?“

Отговорът прозвуча в рева на водопада, в тръбенето на дивите гъски, в трясъка на движещите се ледници:

— ТЕ НЕ СА МИ НАПРАВИЛИ НИЩО ЛОШО.

И Ма’елкот разбра — Палас Рил не беше просто проводник на силата на богинята. Нейната воля придаваше цвят на песента; те бяха едно цяло…

Нямаше нужда да побеждава Чамбарая, а само Палас. Тревогите, които не означаваха нищо за реката, бяха голям проблем за жената, през която изтичаше силата.

„Добре тогава. Да се сразим и да приключваме с това.“

Той разпери ръце и насочи силата си към Палас — не огън, не мълния, не вятър, а чиста сила, чист Поток, който извличаше от животите на Децата си, фокусираше и изливаше безспирно върху нея.

Тя прие цялата сила. Пропусна я в себе си и през себе си и почувства източника ѝ; почувства как животите на Децата на Ма’елкот гаснат един по един като светулки в скрежа.

Едва сега, когато вече е твърде късно, когато лежа умиращ върху окървавения пясък, най-после го разбирам.

Сега го разбирам. Разбирам какво имаше предвид той. Баща ми казваше, че ако познаваш врага си, значи, си спечелил половината битка. Сега ви познавам. Точно така.

Това сте вие.

Всички вие, които си лежите удобно и ме гледате как умирам. Всички вие, които виждате спазмите в червата ми през собствените ми очи — вие сте врагът ми.

Край мен лежат трупове — снопове, останали след ожънването на полето от небрежен жътвар. Тялото на Бърн изстива под моето и аз вече не го усещам. Небето над главата ми потъмнява — но не, това май са очите ми. Светлината на Палас като че ли избледнява.

Всяка капка кръв, която се просмуква в пясъка, цапа ръцете ми и ръцете на чудовищата, които са ме изпратили тук.

И това пак сте вие.

Вашите пари издържат мен и останалите като мен. Ние утоляваме вашата жажда.

Можете да натиснете бутона за извънредно прехвърляне, да отвърнете очи от екрана, да излезете от театъра, да затворите книгата…

Но не го правите.

Вие сте мои съучастници и мои унищожители.

Моето възмездие.

Моят ненаситен, кръвожаден бог.

Ох, ооох, божичко… как боли .

Насред песента сърцето на Палас се пръсна. Докато силата на Ма’елкот се вливаше в нея, тя позна мъжете, жените и децата, чиито животи угасваха в този момент; познаваше всеки един от тях така, както майка познава децата, които е родила. Всяка смърт я изпълваше с безкрайната мъка на майка, виждаща как децата ѝ едно след друго умират.