Матю Стоувър - Героите умират

— Ламорак… забрави за Желязната стая… забрави за Театъра на истината… трябва да се погрижиш за Палас…

— Всичко е наред, Каин — казва той. — Ще се погрижа, обещавам.

— Обещаваш, така ли? — Приливът на адреналин прояснява погледа ми и влива сила в ръцете ми. — И как смяташ да спазиш това обещание без шибаната си глава ?

Очите му се изцъклят смаяно. За части от секундата сграбчвам дръжката на Косал , за да събудя жужащата му магия, а с другата ръка се вкопчвам в дългата руса коса на Ламорак и придърпвам шията му към острието.

Главата му се отделя от раменете със същия звук, който издава лист, откъснат от тетрадка.

Бликва кръв; Палас отскача от мен и изкрещява; устата на Ламорак се отваря беззвучно; той ме гледа ужасено — мозъкът му все още функционира.

Мятам главата му като футболна топка право в скута на Ма’елкот.

Той сграбчва инстинктивно окървавената глава. Цялото му тяло се вцепенява, очите му се ококорват и от устните му се отронва стон, изпълнен с шок и отчаяние.

Но това не са шокът и отчаянието на Ма’елкот, а на Ламорак.

— Казвам се… — изрича, задъхвайки се, Ма’елкот, а очите му са все така ококорени и безизразни, — Карл Шанкс, казвам се Карл Шанкс! Аз съм Ламорак…

— Ламорак — изръмжавам аз с цялата сила, която ми е останала, — кой ти нареди да предадеш Палас Рил ?

— Колбърг — отвръща той замаяно, но отчетливо. — Управителят Администратор Колбърг…

Но преди да успее да довърши изречението, светът се огражда от кристален ореол с всички цветове на дъгата.

Половин секунда преди прехвърлянето се пресягам…

И улавям ръката на Ма’елкот.

Колбърг не спираше да удря с юмрук бутона за извънредно прехвърляне, като при всеки удар крещеше:

— Не! Не! Не!

Продължи да удря, докато кожата му не се разкъса и кръвта му не опръска стаята.

Техниците се отдръпнаха от него и го зяпнаха изненадано. Двете сопита размениха безизразни, скрити зад огледалните стъкла погледи.

— Мисля, че видяхме достатъчно — каза единият от тях.

— Но това е лъжа — извика Колбърг с безумно отчаяние. — Заклевам се, че е лъжа! Той не може да го докаже, не може дори да свидетелства !

Едното сопи го хвана за китката.

— Вие отзовахте Палас Рил пред очите на местните жители. Разкрихте я като Актриса и по този начин нарочно навредихте на кариерата ѝ. Вие сте арестуван.

Колбърг се изтръгна от ръката му и скочи към панела за управление, удряйки по превключвателя на микрофона.

— Майкълсън! — изрева той. Собственият му глас отекна през говорителите в стаята — Каин все още беше онлайн и лежеше сред струпаните върху платформата за прехвърляне тела. — Ще те убия заради това! Мъртъв си!

Когато сопитата най-после успяха да го усмирят и го поведоха извън Техническия център, той чу от тонколоните шепнещото монологване на Каин:

Да. И то твърде скоро, предполагам.

Ярката светлина на сценичните прожектори, монтирани над платформата за прехвърляне, оформя призматичен ореол около гривата на Ма’елкот. Виждам само силуета му, не мога да разгадая изражението на лицето му, но съм доволен; стига ми да чуя неговия давещ се от ужас глас, след като погледът му попада върху безкрайните редове от безлични индукционни шлемове и излегналите се в зомбиран сън директни зрители, с които е тъпкано до тавана в „Кавеа“.

— Твоят свят — шепне той. — О, изоставени богове, довел си ме в ужасния си свят…

И това не е проява на инстинктивна ксенофобия, нито безпомощният ужас на наивен туземец; не го задушава чуждата атмосфера на Земята.

Плаши го това, че я познава .

Той говори на английски.

В огромния му мозък се въртят спомените на Ламорак, на Карл; той вижда, че неговият свят, Отвъдие — онова място, изпълнено с жестокост, болка и внезапна смърт — е просто сън, рай в сравнение с мястото, където е попаднал.

Довел съм го заедно с мен в ада.

Не мога да си представя ужаса, който изпитва, но пък и не ми пука особено.

Косал , който е замлъкнал може би завинаги, все още стърчи от корема ми. Тялото на Бърн лежи под краката ми на платформата за прехвърляне.

Спечелих.

Ма’елкот извива мощния си врат и поглежда надолу към мен, към нас.

— Ти ме унищожи. Защо го направи, Каин? — В гласа му се долавя отчаянието му. — Защо ми причини това?

Свивам рамене. Боли.

— Защото имаше лошия късмет да се озовеш не на тази страна, на която беше Палас Рил.