Матю Стоувър - Героите умират

— За какво? За кое да си мълчиш?

— Не искам да си мислиш, че това има нещо общо с издигането ти в каста…

Сърцето му се вдигна в гърлото и кръвта забуча в ушите му.

— Кое това? Хайде де, стига ме измъчва! Говори…

Тя отметна с ръка косата от очите си и се загледа през прозореца в мъгливите далечини; после заговори колебливо, с очевидно затруднение.

— Оттатък, в самия край, аз станах богиня — започна тя и въздъхна, сякаш не знаеше как да продължи.

— Помня… — отвърна тихо Хари.

— И нали знаеш това не бях съвсем аз — в смисъл, аз бях, но бях и нея, Чамбарая. Бях само частица от един бог, но в същото време бях самият него и знам, че в това няма особен смисъл… Думите като че ли не са достатъчно изразителни, предполагам; единственият начин наистина да разбереш е, ако се случи на теб.

— Липсва ти, нали — каза Хари. Това не беше въпрос; истината му беше ясна и го разкъсваше отвътре. „Тя ме напуска отново — помисли си той. — Отива си заради любовта си към реката.“

— Да, разбира се, че ми липсва. Но сега съм тук и имам нужда да съм тук. Имам нужда да съм там, където съм, да правя онова, което правя и което искам да правя, разбираш ли ме?

— Не съвсем…

— Ти видя силата — каза тя, — но силата няма нищо общо с това, да си бог. Те, боговете, гледат на нещата по различен начин. За да се слея с Чамбарая, аз трябваше да видя света по начина, по който го възприема тя. И когато светът изглежда различно, той променя и теб — ти не си същият човек, който го е възприемал по стария начин.

Тя разпери ръце и поклати глава с примирена усмивка.

— Май не стигам до същността.

Шана се изправи и закрачи из стаята; погледът на Хари я следваше безпомощно.

— Знаеш ли, боговете също не ни разбират — каза тя. — За тях смъртните са същата загадка, каквато са те за нас. И онова, което най-малко разбират, е защо ние избираме да сме нещастни. На тях им се струва, че ние копнеем да сме нещастни… Докато бях с Чамбарая, на мен също ми се струваше така и също като реката не можех да го разбера.

Шана изпъна гръб. Хари можеше да види лекото треперене на ръката ѝ, с която изпъна шева на туниката си. Дишаше дълбоко, сякаш черпеше смелост от въздуха.

— Обмислях го дълго, оглеждах го от всички страни — рече колебливо тя.

Хари стисна здраво очи. „Не искам да чувам това.“

— Ти скоро ще се прибереш вкъщи.

— Да…?

Това беше единственото, което той можа да произнесе през свитото си гърло.

— Бих искала да… Бих искала да съм там, когато пристигнеш. И след това.

Той не можеше да говори, не можеше да диша, не можеше дори да мигне.

Тя седна и отново погледна настрани.

— Бизнесмен Вило, той има едно симкресло… Двамата с мадам Незаетата Доул са… е, нали знаеш, затова аз… През миналата седмица направих нещо като директно гледане на Приключението ти.

— Шана…

— Сега вече разбирам много неща. И, Хари? По време на всичко, раздялата, всичко, никога не съм се съмнявала, че ме обичаш. Предполагам, че просто съм искала да ме обичаш по моя начин — или нещо глупаво в този дух. Не знам. Мисля, че сега това няма значение.

— Аз, аз…

— Не знам дали между нас ще се получи, Хари. Наистина не знам. Не съм същата жена, за която се ожени — за мен вече са важни други неща. И ти не си същият мъж. Може би ще успеем… да се опознаем отново. Мислиш ли? Защото аз те обичам и искам отново да сме заедно. Искам да се опитаме да бъдем щастливи.

— Шана, мили боже, Шана…

Когато той протегна ръка да хване нейната, в стаята връхлетяха група лекари — телеметрията му беше активирала шест различни аларми.

Дни по-късно, когато лекарите бяха удовлетворени и той беше настанен в левитиращ стол, който щеше да бъде неговият мобилен дом през следващите няколко месеца, той я държеше за ръката, взираше се в очите ѝ и си мислеше: „Е, мамка му, всичко се нареди — накрая получих дори и момичето.“

Тя вървеше до жужащия му стол, докато напускаха болницата и излязоха на чист въздух.

Над главите им се ширеше небето. Наблизо проблесна златистото снижаващо се такси.

Той я погледна.

— Наистина ли мислиш, че ще се получи?

— Надявам се — отвърна тя. — Все пак обещах, че никога няма да те изоставя. А обещанията са важно нещо.

— Да — рече той, — така е… Знаеш ли, това ми напомни за едно мое обещание.

Когато таксито се приземи, тя помогна за настаняването на стола му вътре. Той се наведе напред, натисна бутона за отмяна на маршрута и каза на шофьора да ги откара до социалния лагер „Бюкянън“.