Матю Стоувър - Героите умират

Тя стоеше до прозореца и гледаше към облаците, към океана, плъзгайки поглед над лъскавите медийни ванове, които бяха обградили болницата като обсадни машини на армия от Отвъдие. Изглеждаше отслабнала, бузите ѝ все още бяха хлътнали, а очите — потъмнели, ръката ѝ все още висеше отпусната — и Хари си помисли, че през живота си не е виждал нещо по-красиво.

Той не каза нищо — от страх, че звукът на гласа му ще развали магията.

Усещайки погледа му, Шана леко се закашля. С виновна усмивка докосна гърдите си там, където ги беше пронизала стрелата.

— Пневмония — поясни тя.

Хари отвърна на усмивката ѝ.

— Да, и аз имам — но май съм я пипнал тук.

— Аз, ъъъ… — започна Шана, след което бързо попита: — Как се чувстваш? В смисъл…

Тя кимна към сивкавия метален корпус на апарата, покриващ тялото му от бедрата до гърдите; не ѝ се искаше да поглежда нататък.

Хари сви рамене и го потупа с ръка.

— Не знам. Като че ли не чак толкова зле. Казаха ми, че в следващите няколко седмици ще си върна чувствителността в краката. После ще ме окачат на някоя от онези компютърни раздвижващи машини, които размърдват пръстите на краката, или нещо такова, и след година вече ще мога да ходя, дори ако регенерацията не прихване…

Той си пое дълбоко дъх за кураж и бавно го издиша.

— Казаха, че сигурно ще ходя с бастун до края на живота си; отвърнах, че вече съм наясно — изрече той с крива усмивка.

Тя отново се извърна настрани, към прозореца и наведе глава.

— Да — промърмори той, — лоша шега, знам.

— О, Хари, толкова съжалявам.

— Престани — рече той. — Дори не си помисляй.

— Кариерата ти…

— Майната ѝ на кариерата ми. Всичко, което аз… всичко, което Каин някога е искал, е да умре в ръцете ти. Това е хепиенд и ме устройва.

Той раздвижи раменете си напред, а след това назад и на него му се прииска хилядите тънки като косъм сондички, свързващи апарата с гръбначния му стълб, да му позволят да размърда хълбоците си — беше започнало адски да го боли.

— Освен това се измъкнах жив. Колко живи пенсионирани Актьори познаваш?

Гласът ѝ се снижи до шепот.

— Отказа се от толкова много неща заради мен…

— Не.

— Хари…

— Не го направих заради теб — би трябвало да ме познаваш по-добре. Направих го, защото не ми се живее в свят, в който теб те няма, разбираш ли? — Той плесна с ръка студения метал на апарата. — Краката ми? Кариерата ми? Цената си струва. Ти струваш колкото десет като мен.

Тя отвърна тихо, без да го поглежда:

— Доскоро и аз си мислех така…

Ръката, която стисна сърцето на Хари, му попречи да отговори.

По-късно тя попита:

— Следиш ли процеса?

— Шегуваш ли се? Умирам от кеф, когато гледам как този долен шибаняк се пече на бавен огън. Подай ми дистанционното — да видим какво са намислили.

Той натисна няколко бутона и на екрана над главата му се появи картина от стъпалата пред Корпоративния съд на Сан Франциско. На екрана се виждаше дълга редица от лимузини; от една от тях излязоха няколко адвокати, които бяха обкръжили клиента си като телохранители, макар никой от тях да не стигаше по-високо от рамото му.

— Хей, това е Ма’елкот — каза Хари. — Предполагам, че все пак ще му позволят да свидетелства.

Адвокатите му задържаха тълпата от репортери, така че той да може да се изкачи по стълбите. После Ма’елкот се обърна към тях и усмивката му като че ли накара слънцето да грейне по-ярко. Той беше облечен с безупречно ушит костюм в класически европейски стил, подчертаващ невероятната ширина на раменете му. Върху гъстата му блестяща коса, завързана в старомодна опашка, беше поставена сивкава мрежа.

Ма’елкот беше гладко избръснат, благодарение на което се разкриваше аристократичната изпъкналост на челюстта му. Над ясните му сериозни очи сияеше широко чело. Невъзможно беше да не повярваш на този човек, когато той се обърна към репортерите и с гръмотевичен глас произнесе:

— Целта ми е да помогна на правосъдието. Артуро Колбърг ми отне трона и кроеше заговори за отнемането на живота ми, както и на живота на Каин и Палас Рил. Само истината, колкото и грозна да е тя, ще предпази обществото от подобни престъпления.

Камерите го проследиха как със стегната стъпка влиза в съдебната палата.

— Невероятно е колко бързо се адаптира — промърмори Шана. — Звучи така, сякаш се кандидатира за депутат.

— Аз бих гласувал за него.

— Сигурно и аз. Смяташ ли, че Студията ще му позволи да се върне в Отвъдие?