Матю Стоувър - Героите умират

— Ллл… — каза Хари, напрягайки жилите на шията си, сякаш се опитваше да преодолее някаква невидима преграда.

Ма’елкот пристъпи напред и се наведе учтиво, за да го изслуша.

— Да?

— Лл-лламорак…

— Ммм, да — рече той и се изправи. — Да, наистина. Благодаря ти, че ми напомни. Самият Ламорак е един от твоите безчестни актири ; неговите мисли също може да се окажат полезни. — Ма’елкот огледа арената с доволен поглед. — Добре, къде се крие той?

Императорът тръгна по арената, осеяна с трупове и стенещи ранени. Един офицер от кавалерията, който незнайно как беше успял да се задържи на коня, се приближи в лек галоп към него и попита какви са заповедите му; Палас не можа да чуе нарежданията на Ма’елкот. Офицерът се обърна и ги предаде на хората си. През широко отворените врати влезе колона от бронирани пехотинци, въоръжени с пики и арбалети. Офицерът предаде заповедите и на тях. Те се пръснаха по арената, помагайки на ранените, и се изкачиха до седалките, за да наложат ред, да обезоръжат деморализираните бунтовници и да задържат ужасените граждани по местата им.

Хари изпъна гръб. Очите му се завъртяха и той отново се опита да говори.

— Ламорак — произнесе този път ясно той — те предаде на Котките.

— КАКВО? — Гласът на Артуро Колбърг изплющя като камшик. — Това копеле! — разбесня се той. — Тъпо работническо дрънкало! Как смее!

Управителят стоеше изправен пред стола си и размахваше треперещ юмрук през екрана.

— Смрадливо лайно ! Това се излъчва на живо !

Техниците гледаха стичащата се по лицето му пот и бялата пяна, която се беше събрала в крайчетата на пълните му устни. Зад гърба му се разнесе равен глас:

— Защо сте толкова разстроен, Администратор?

— Аз, ъъъ, аз, ъъъ, нищо…

Да можеше само това жужене в главата му да спре, да го остави да помисли ! Имаше ли още нещо, което Майкълсън можеше да каже, нещо, на което блокировките му нямаше да попречат — о, боже, Бордът на директорите гледаше всичко това сега — дали щеше да каже нещо, което да компрометира Студията?

Цялото му тяло се тресеше, лицето му започна да се криви от мускулни спазми. Впери поглед в светещия червен бутон, сякаш това беше дулото на пистолет, насочен към челото му.

Палас ме поглежда от сгъстяващата се тъмнина.

— Да, Каин. Знам.

Светът примигва — мисля, че за малко съм припаднал. Но после се озовавам пак тук, на арената.

Не се получи.

Изминах целия този път… дадох живота си, за да стигна дотук…

И не се получи.

Предполагам, напразно съм се надявал, че онази торба с лайна ще си удържи на думата.

Става ми студено, наистина студено, което е странно за това време на годината в Анхана. Опитвам отново, търся думите, които ще ни отведат у дома.

— Трябвало е да го направи — продължавам аз. — Наредено му… договорът, неговият договор…

— Шшт — казва тя, докосвайки косата ми. — Всичко е наред. Шшт.

Не е наред, нищо не е…

Мрак.

Изплувам отново в света на светлината.

Все още се намираме на арената.

Трябва просто да се откажа.

Ако някой някога ме беше попитал как бих искал да умра, щях да му отговоря: точно по този начин, с глава в скута ѝ, ръката ѝ ме гали по косата.

Но тук става нещо.

Изведнъж настава тишина, озовали сме се под нещо като прожектор. Ламорак е тук, точно до Палас. Ма’елкот ни е събрал тримата заедно. Ето го и него; разговаря с хората от трибуните… Долавям боботещия уверен гръм на красивия му глас…

Тъмнина. И когато светлината отново се завръща, той стои до мен, точно до мен . Гласът му е топъл и нежен и той ми казва просто да се откажа, да се отпусна и да се откажа.

Гласът му заглъхва. На лицето му се появява разсеяното изражение, характерно за състоянието на ментално зрение.

Заклинанието!

Сега си спомням… спомням си заклинанието.

И отнякъде се сдобивам със сила.

Да се откажа, как ли пък не.

Никога не се предавай.

Никога.

Извръщам глава и се вторачвам в сумрака.

— Ламорак… Ламорак…

Палас се навежда към мен като ангел от приказка.

— Шшт, Каин, знам. Всичко е наред.

— Не…

Събирам още сила, съсредоточавам се. Когато съм съсредоточен, мога да движа ръцете си — не е нужно да съм силен, но трябва да мога да се движа , да ги изненадам…

— Ламорак… Ламорак, моля те, трябва да ти кажа…

Разбитото му лице изниква от сумрака; аз шепна разни безсмислици, за да го накарам да се приближи още повече. Точно така, смотаняко, точно така…