Матю Стоувър - Героите умират

Трябва да се получи.

Налага се да вървя приведен, защото краката ми сякаш принадлежат на някой друг. И все пак, който и да е той, очевидно им позволява да се движат инстинктивно, за да ме поддържат изправен. Навеждам все повече напред и те най-накрая се впускат в тромав, тежък бяг.

Въпреки гръмотевичния грохот на битката, която се вихри над главите ни, в последната секунда Бърн успява да чуе тропота на ботушите ми по пясъка. Завърта се, интуитивно насочил Косал напред, и острието прониква в корема ми тъй леко, както горещ нож в масло.

Мечът ме пронизва точно под пъпа и продължава да дълбае, докато жужащото му острие не се подава от средата на гърба ми.

Не боли, но е адски неудобно, защото усещам жуженето със зъбите си.

Той ме уби.

Очите ни се срещат. Бърн изглежда адски учуден; след всичките тези години не може да повярва, че най-после го е направил.

В продължение на една дълга секунда той си припомня всичките пъти, когато си е мечтал за това, залива го водопад от желание за отмъщение. В този миг на отпускане аз се навеждам напред и притискам тялото си към неговото, докато дръжката на меча не ме подпира в корема; тогава го пробождам под слънчевия сплит.

Ножът ми не влиза толкова гладко, както неговият меч, но двамата стоим там, заклещени, всеки забил оръжието си в тялото на другия.

Започвам да въртя острието, издигам го нагоре, за да разрежа мускулите и да стигна до сърцето. Внезапно ножът ми застива и аз не мога да го помръдна — Бърн е съсредоточил около него Щита си. Очите ни се срещат отново, този път за последно, защото той знае, че ще умре.

Правя въртеливо движение с лявата ръка, в която стискам другата кама, и я забивам в главата му.

Острието пробива черепа му и прониква в мозъка. Костта продължава да пука, докато нанасям няколко последователни удара, отнемайки живота на Бърн, всичките му спомени, надеждите, мечтите, похотливите желания и радостите му и ги превръщам в бъркани яйца.

Миг по-рано той беше човек. Сега е просто месо.

Бърн подбелва очи и потръпва конвулсивно. Когато се свлича в краката ми, пуска дръжката на Косал и жуженето най-после спира.

Аз стоя в средата на арената, прободен с меч. Опитвам се да отстъпя на няколко крачки, само и само да не се строполя върху Бърн и да умра там, но вече не усещам краката си. Не знам дали е заради отровата, или Косал ми е посякъл гръбнака.

Коленете ми се подгъват и политам към земята.

Май е гръбнакът — изтръпването в зъбите ми подсказва, че е улучена някаква кост.

Разпервам ръце, за да падна по гръб. Ударът в пясъка изтласква острието на Косал от корема ми.

Звездата на Палас сияе над мен и вече всичко е наред.

Стига ми и това, че ще умра с нейната светлина в очите си.

В Техническия център отекваха звуците от битката, която се разиграваше на екрана, ала не се чуваха никакви други шумове.

Колбърг се опитваше да контролира треперенето си, но не успяваше. Цялото му тяло се тресеше и го сърбеше, а едното му око спазматично примигваше.

— Мили боже, мили боже — не спираше да повтаря той. — Каин успя. Най-накрая успя.

Единият от техниците промърмори:

— Никога не съм виждал нещо подобно. Това ще стане най-големият хит от Кастовия бунт насам. Най-големият хит на всички времена .

Друг техник, по-склонен към размишления, промърмори в отговор, че за него е истинска чест да присъства на това събитие и че сега ще може да разказва на внуците си как е седял в кабината и е гледал смъртта на Каин.

Колкото и да бе изненадващо, от всички присъстващи именно Колбърг се молеше най-много Каин да издържи, да продължи да диша.

Причината за това беше елементарна — Палас продължаваше да се бие с Ма’елкот в небето над стадиона. Ако Каин умреше твърде скоро, той нямаше да излъчи никакъв запис от изхода на битката.

През високоговорителите в центъра се разнесе шепотът от монологването на Каин:

Сега го разбирам. Разбирам какво имаше предвид той. Баща ми казваше, че ако познаваш, врага си, значи, си спечелил половината битка. Сега ви познавам. Точно така.

Това сте вие.

При тези думи Колбърг пребледня. Майкълсън сякаш говореше точно на него. Управителят избърса устните си с трепереща ръка и погледна към бутона за извънредно прехвърляне. Можеше да го направи; да изтегли Каин още сега, посред битката, и щеше да е най-добре да го направи при първия намек, че Каин навлиза в забранена територия.

Ала секунда по-късно се успокои. Какво толкова можеше да каже Каин? Блокировката нямаше да му позволи да произнесе нищо, което да е наистина опасно. Той се сви в стола си, опитвайки се да се настани по-удобно, да намери поза, от която да отдаде на смъртта на Каин вниманието, което тя заслужаваше. От доста време очакваше това събитие и възнамеряваше да му се наслади изцяло.