Матю Стоувър - Героите умират

В какво се е превърнала Палас, за да може да направи нещо подобно?

Ръката има размерите на боен кораб, на шибан самолетоносач и се приближава към нас. Пламъците на горящата кола съскат и я загряват, изпращайки облак от мехурчета към небето. За една дълга, зашеметяваща секунда се озовавам под вода, лице в лице с един също толкова замаян шаран, който е по-голям от главата ми. След това водата се отдръпва, оставяйки подир себе си димящите останки на платформата и мен, измокрен до кости и с отрова, продължаваща да пълзи из пламналия ми крак.

Високо в небето, почти до самото слънце, ръката държи Ма’елкот във водната си хватка — в огромна капка, широка около сто метра — и аз едва успявам да го видя дълбоко в сърцевината ѝ.

Внезапно около него започва да се кълби пара — Ма’елкот е разперил ръце и гори.

Все още не се е предал и аз не съм съвсем убеден, че Палас — или Чамбарая, все тая — ще успее да го победи.

Не съм сигурен дали изобщо някой би успял.

Претъркулвам се настрани, изкашляйки зеленикава вода, и изведнъж се оказвам до разбитото лице на Ламорак. За последните няколко дни той е отнесъл доста бой — счупен крак, строшена челюст, разбит нос, чийто оток почти е затворил очите му. Тези подпухнали очи срещат моите и постепенно започват да се затварят; ако реша да отнема живота му сега, той не може да направи нищо, за да ми попречи, и го знае много добре. Затова предпочита да изпадне в безсъзнание, тъй като ме познава твърде добре, за да си хаби дъха в молби за пощада.

— Не припадай, безполезна торба с лайна — ръмжа аз и бръквам с пръсти под превръзката, придържаща челюстта му. Внезапната остра болка го връща в съзнание и очите му започват да се въртят като погледа на уплашен кон. — Не припадай. Искам да си в съзнание за това.

— Как… Но, Каин…

С удоволствие бих лежал още ден-два тук, ала с усилие се изправям на крака. Отровеното ми бедро вече е изтръпнало около раната и пламтящата болка е достигнала таза ми.

Остават ми може би около пет минути живот.

Прескачам, залитайки, безчувственото тяло на Тоа Сител — дано коварното дребно лайно се е удавило — и едва успявам да се добера до кръстообразната рамка, на която беше висяла Палас.

Тя все още се намира във въздуха над главата ми и сияе като слънце.

Палас е единствената светлина, която грее над стадиона. Отнякъде са се появили черни облаци — огромни кълбести буреносни облаци, които облизват небето с езиците си мълнии.

Единственото, което трябва да направя, е да се добера до нея и да я хвана с ръце — и ще спася и двама ни. Но тя е твърде далеч, носи се над главата ми като родена от въздуха…

Викам името ѝ, отново и отново, но са се появили ветрове, буреносни вихри, които открадват звуците от устата ми и ги захвърлят небрежно настрани. Тя не може да ме чуе; никога няма да ме чуе. Може би ако успея да се изкатеря по рамката, да се задържа на върха и да скоча…

И двата крака адски ме болят — дясното коляно и пламтящото ляво бедро. Стена, докато се опитвам да се изкатеря по кръста… и тогава виждам Бърн.

Той е долу на арената, крещи, ругае и рита войниците, които са се свили на земята около него. Успявам да разчета по изкривените му устни как крещи на някого „просто застреляй тая шибана кучка“, но никой от хората наоколо не е въоръжен с арбалет, а Котките, които все още се сражават на групички с Поданиците, са твърде далеч, за да го чуят.

Бърн вдига глава — в светлината на Палас чертите на лицето му са неразличими — и нещо пресмята. Накрая взема решение, издига Косал над главата си, коленете му се подгъват…

И той скача.

Едновременно с мен.

Бърн лети нагоре като стрела. Аз подскачам с последните си сили, опитвайки се да пресека пътя му. В началото имам преднина от петнайсетина фута, но това не е достатъчно, закъснял съм, твърде съм бавен… Протягам ръце… и пръстите ми докопват върха на ботуша му, в който се вкопчвам с всички сили.

Двамата се завъртаме във въздуха. Аз падам ли, падам, изпускам ботуша на Бърн и ударът в пясъка ми изкарва въздуха.

Оставам да лежа там и крайниците ми потрепват като на умиращ, докато се опитвам да си поема въздух. Когато накрая успявам да вдъхна дълбоко, над мен пада сянката на Бърн, чийто силует се очертава на фона на проблясващите буреносни облаци.

— Какво пък, по дяволите — успява да надвика воя на вятъра той. — Умея да се приспособявам към ситуацията. Значи, ти ще си пръв.

Той вдига Косал и поглежда към блещукащото острие.