Матю Стоувър - Героите умират

„Най-вече Каин.“

Всичко се беше объркало.

Кралят на Кант не беше напуснал наблюдателницата си на най-горния ред седалки. Той бе дал сигнал за атака, когато Каин хвърли мрежата. Верният стар Деофад се хвърли на арената и омагьосаният му меч Лутан заблестя като нажежено желязо в ръцете му. Вече бе посякъл един мъж и се биеше с втори, когато първите Поданици успяха да излязат на пясъка до него. Никой от тях не забеляза трескавото ръкомахане на Величеството и дерящите гърлото крясъци: „Не! Върнете се!“, когато той разбра, че налудничавият план на Каин се беше провалил. Ма’елкот беше наистина тук, и макар в момента да бе зает да убива Каин, на Величеството му беше пределно ясно, че е време всички благоразумни хора да търсят изход оттук.

После вратите се отвориха и анханската конна гвардия нахлу с тропот. Деофад все още се мяркаше някъде долу, под меча му летяха стоманени парчета от вражески брони — но конниците нападнаха биещите се и започнаха да пронизват наред с копията си Поданици и веселбари. След това започна земетресението и се появи онзи страховит глас, който като че ли се чуваше отвсякъде и отникъде.

Ала Величеството успя да запази хладнокръвие сред пищящите и блъскащи се граждани, които се тълпяха около него. Той дебнеше за първата възможност да се махне оттук, избягвайки да поглежда към Палас Рил, която грееше като слънце.

Внезапно върху него падна сянка и топлината на светилото изчезна. Стадионът се потопи в златист блясък с тъмнозелени оттенъци — слънцето сякаш сияеше от дъното на някакво дълбоко езеро. Кралят не можеше да проумее що за облак може да хвърли подобна сянка и когато погледна нагоре…

Видя надвисналата над главата му ръка.

Най-плашещото е, че Ма’елкот не се страхува. Той поглежда нагоре, засланя с длан очите си от заслепяващата светлина, която се лее от голото тяло на Палас, и се усмихва като богато хлапе на Коледа. В гласа му се долавя някакво дълбоко сексуално предвкусване.

— Чамбарая, предполагам? Винаги съм те смятал за легенда.

Гласът, който му отговаря, се състои от птича песен, от трошащи се камъни и плясък на вода, от всички звуци на битката, вихреща се около нас.

— НИКАКВА ЛЕГЕНДА, ДРЕБНО БОГЧЕ. СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ КАИН, ЗАЩОТО ТОЙ Е НАШ.

Чамбарая? Зяпвам изненадано. Речната богиня?

— Да стоя далеч? Разбира се — отвръща Ма’елкот с изискана учтивост. Той се отдръпва от мястото, където лежа безпомощно, и отупва ръцете си като работник, който току-що е свършил работата си. — Отдавна чакам Старите богове да се появят и да се изправят срещу мен. Надявах се да е някой по-… впечатляващ. Но и ти ще свършиш работа.

Палас свива юмрук и цветните гирлянди на платформата оживяват — те обвиват Ма’елкот, привързват ръцете му към тялото и обвиват шията му. Самата дървена платформа под краката му се огъва и оформя така, че да окове глезените му. За миг той се опитва да им противопостави чисто физическата си сила, робата му се дипли от играта на свръхчовешките му мускули. Оковите се пропукват, но успяват да го удържат. Ма’елкот поглежда надолу към цветята, които са обвили като джунгла масивното му тяло, и се усмихва още по-широко.

Той свива рамене — и удря гръм.

Засмива се — и слънцето помръква.

Повдига глава — и от потъмнялото небе пада светкавица, която влива енергия в тялото му; то се обвива в пламъци, които запалват колата и за секунда овъгляват цветята.

Последвалата гръмотевица ме оглушава и Ма’елкот се изправя ликуващ сред огнените езици.

Той вдига юмрука си с жест, който ми е познат още от Ритуала по прераждането в Голямата зала. Претъркулвам се настрани, крещейки нечленоразделни предупреждения към Палас.

Ма’елкот удря с юмрука си напред. Въздухът пламва с разтърсващ рев и мощната сила удря жена ми в гърдите — а тя разперва ръце, за да я посрещне така, както цветето разперва листчетата си, за да посрещне слънцето.

Смехът ѝ е изпълнен с нечовешка сила. Тя посочва на север, над стената на стадиона, високо в небето.

Там се издига пулсираща кристална планина, закриваща половината небе; водораслите ѝ придават изумруден цвят, в който проблясват сребристите тела на стрелкащите се риби. Самата река се е издигнала нагоре…

И продължава да се издига, а в единия ѝ край се оформя сфера с размерите на село. Скоро сферата се разтваря като цвете, като морска звезда…

Това е ръка.

Ръката на Чамбарая се спуска над стадиона. Всички бойци, ветерани от стотици битки, пускат оръжията си и се хвърлят на земята, покривайки очите си с ръце, пищейки като малки деца. Гражданите се вкопчват един в друг и започват да плачат. А аз… аз просто не мога да отвърна поглед.