Матю Стоувър - Героите умират

— Знаеш ли, отдавна чакам този момент.

— Да, аз също.

Прихващам с крак глезена му и го ритам с другия по коляното, но той познава тази хватка и без малко да изгубя крайника си. Бърн подгъва коляно, за да смекчи удара, и замахва с Косал към бедрото ми; едва успявам да се претърколя назад, за да избегна удара. Както съм по гръб, се засилвам и скачам на крака, докато той издърпва Косал от пясъка.

Отстъпвам назад, като оглеждам земята около себе си, за да не се спъна в някой от гърчещите се войници. Той идва към мен, прокрадва се по котешки и леко поклаща острието на високо вдигнатия меч. Усмивката на лицето му сигурно е същата, каквато виждат хората на моето лице, преди да ги убия.

От тази страна въобще не изглежда весело.

Над главите ни боботи гръм и проблясващата светкавица ми подсказва, че другата битка, по-важната, все още продължава — Палас и Ма’елкот се бият пред очите на двайсет хиляди ужасени свидетели.

Никой не гледа към мен и Бърн. Никой не се интересува от този незначителен двубой в калта.

Този път съм лишен от блясъка на славата.

Той е значително по-силен от мен, нечовешки бърз, техниката и балансът му са по-добри от моите и има меч, който може да пререже всичко. Да не споменавам за Щита му, който го прави практически неуязвим.

Така или иначе, ще го убия.

Трябва. Защото Палас не може да се занимава и с него, а между тях двамата стоя само аз.

Оглеждам се, а той се затичва към мен със скоростта на мълния, изминавайки трите метра за едно мигване на окото; острието на Косал разсича туниката ми с лекота, а аз едва успявам да се извъртя настрани. Докато Бърн прелетява по инерция покрай мен, го улавям за ръката, от което той губи равновесие, а аз му нанасям саблен удар с длан през гърлото.

Бърн отпуска брадичката си и поема удара с устата си — дори не успявам да му пусна кръв — но ботушът му се плъзва по мокрия пясък и той пада по гръб. Няма смисъл да се опитвам да се възползвам от това — и без това не мога да го нараня. Обръщам се и побягвам толкова бързо, колкото ми позволяват ранените ми крака.

— Хей, Каин? — вика той подигравателно зад гърба ми. — Някога можеше да ме надбягаш!

След това вече е по петите ми. Чувам тропота на ботушите му, но вече съм стигнал до мястото, което бях зърнал при онова рисковано оглеждане. Монашеското му обучение ми спасява живота — когато се хвърля към гърба ми, той издишва рязко, произнасяйки нещо като „ки-йя“. Хвърлям се напред и се претъркулвам през рамо. Косал изсъсква във въздуха на мястото, където преди малко се е намирал вратът ми, а когато се изправям, в ръцете си държа мрежата.

Бърн се спира и навежда глава настрани, без да спира да се усмихва.

— И какво си мислиш, че ще направиш с това?

— Разпозна ли я, Бърн? — казвам аз. — Същата, която наблюдаваха четирите ти мъртви момчета.

— И какво?

Изтеглям дългия извит боен нож от канията под мишницата ми.

— Пазех я, за да те убия с нея.

Той изсумтява. Проблясва мълния и се разнася гръм.

— Действай тогава.

И аз действам.

Не хвърлям мрежата върху главата му, както постъпих при Ма’елкот. Бърн е роден боец, истински воин, никога няма да мога да го хвана така. Вместо това използвам невероятните му рефлекси срещу него — замахвам с мрежата като с камшик срещу главата му.

Той я отбива презрително с Косал , но мечът не е бил у него достатъчно дълго, не чак толкова, че да му свикне напълно — той парира мрежата с острието на Косал . То я разсича на две, така че вместо да се увие около него, половината мрежа се пльосва върху лицето му. Бърн примигва, но това ми дава достатъчно време, за да се нахвърля върху него с ножа.

Той знае как се бия. Знае, че предпочитам сърцето, затова не се целя в него — сигурно там е фокусирал своя Щит. Вместо това се хвърлям ниско и забивам един фут студена стомана в слабините му, право в бедрената става.

Ножът застъргва в костта и дръжката трепери в ръката ми. Бърн изпъшква и издава приглушен стон. Забивам ножа още по-надълбоко, право в ставата. Когато свръхсилните му мускули се стягат около острието, аз натискам ножа надолу, облягайки се с цялата си тежест. Дръжката се чупи и остава в ръката ми.

Той ме поглежда с изненадано пребледняло лице — не може да повярва колко лошо съм го ранил.

Пускам дръжката на земята. Ръката ми се плъзва под туниката за втория боен нож и за метателното острие, което се намира в ножницата на гърба.

Над главата ми просвистява Косал .