Иван Вазов: Героите от Англо-бурската война

Увлечени от големите цветни обявления по улиците, които обаждаха, че тая вечер ще се представят от един скитащ се френски артист-имитатор (лицеподражател) в живи лица героите от южноафриканската война, посетителите рано занахлуваха в пивницата „Червен рак“, дето щеше да се даде това любопитно зрелище.

Изкусникът беше избрал психологическата минута: тъкмо по него време бурофилското увлечение в София беше в най-големия си разгар.

По девет часа големият ярко осветлен салон беше пълен с отборен свят. Масите бяха превзети от дружини мъже и млади жени в модни носии. По улицата играеше нетърпеливо любопитство. Често присъствуващите прекъсваха разговора си, за да прочетат пак по залепените и там, с образа на изкусника, обявления, запечатаните вече във всички души и възбуждащи едни — чувства на ненавист, други — на симпатия — странни имена: Уайт, Булер, Френч, Робертс, Чемберлен, Сализбури, Бота, Девет, Кроние, Щейн, Жубер, Крюгер.

Често вниманията привличаше самият лицеподражател, който се здрависваше с някои познайници. От дебелото му бръснато, жълто, изтъртуфено, но умно лице, което щеше едно по друго да земе чертите на горните знаменитости, не падаше една самодоволна усмивка при вида на препълнения салон. Гостите не без разочарование забелязваха и голямата външна разлика между тоя застарял, изхлузен и увяхнал човек, и фалбливото му изображение на обявленията, което го представяше млад, хубавец, напет, в ален фрак, горделиво уперчен в показно положение.

А нови гости от мъже и жени сè прииждаха, като пущаха от вратата лъх студен въздух, размесен с тънки миризми.

Аз седях почти най-отзад до една маса, в обществото на трима господа и една млада госпожа. Единият от другарите ми, г. П…, човек жив и приказлив, живял дълго време в Париж, на който дължи светските си привички и известно чудачество, горещ бурофил, както цялото земно кълбо, прекъсваше често духовитата си беседа и се обръщаше към откритата сцена в ъгъла, дето още къснееше да се яви лицеподражателят, и се мусеше от досада. Най-после се не стърпя и затропа с тоягата си по пода.

Примера му последваха и други.

След една-две минути изкусникът излезе иззад червената завеса, спусната в дъното на сцената, облечен във фрак с цилиндър, поклони се и запя френска шансонетка, пригласян от пианото.

Песента се свърши, последвана от ръкопляскания. Изкусникът изчезна зад завесата. После — ново появяване, нова песен, нови ръкопляскания, ново скриване зад червената завеса. И се тъй през цял час.

П… най-напред с благодарение слушаше тия песни, познати нему от Париж, възхищаваше се от не лошия глас на певеца и смеешком ни тълкуваше всеки духовит, двусмислен стих, който останеше тъмен за нас, невежите в прелестно-лекомислената парижка поезия, в рода на Ивет Гилбèрината. Но най-сетне, колкото остроумни и весели да бяха, тия безконечни песни станаха еднообразни и дотегнаха. Парижкият приятел се навъси:

— Дявол го зел — избъбра той, — няма ли да тури точка? Тия работи сме ги слушали, слушали до оскомина!

Като видя, че ние делехме неговото нетърпение, той при свършването на една нова песен тупна с тоягата и извика доста високо към кланящия се певец:

— Monsieur, nous voulons Cruger!

Той произнесе последната дума: Крюжè.

Подзеха и други гласове това желание.

Мнозина погледнаха часовниците си, беше вече единадесет часът, а героите от южноафриканската война още не се явяваха!

Тогава настана общо нетърпение. П… пак даде тона, от всичките маси се раздаде туптене с тояги. Заглушеният певец каза нещо на публиката, което не дочухме, и се скри зад завесата. Всички разбрахме, че настава ред за онова, за което бяхме дошли.

Додето сцената оставаше пуста, едно трескаво настроение обфана присъствуващите, обърнали очи към нея. Един слуга донесе там и постави отпреде някакъв долап, висок около един метър, обърнат с дъното към нас; после донесе и сложи зад него едно огледало и куп разбъркани безименни вещи. Ние се договедихме, че това са дрехи, маски, бради, коси, вежди изкуствени и други потреби, необходими за играта на лицеподражателя.

През това време нетърпението растеше. Пробудената жажда за нови усещания придаваше на физиономиите безпокоен вид; някаква нервност сякаш плуваше из въздуха. Да беше излязъл сега лицеподражателят и да кажеше, че няма възможност да довърши представлението, биха полетели столове въз него.