Матю Стоувър - Героите умират

Ма’елкот продължава да говори с весела безгрижност; сега той прилича на почитател на криминалетата, който разрешава поредната загадка. Когато се обръщам към него, той тъкмо ме пита:

— … и защо носиш тази мрежа, щом знаеш, че е безполезна?

— О, това ли. — Усмихвам се студено. — Не е безполезна. С нея ще дам сигнал на Поданиците на Кант да атакуват.

— Какво?

Докато осъзнава казаното, аз я хвърлям върху главата му. Той започва да я дърпа с нарастващо раздразнение, но въпреки това тя се увива около него. Тоа Сител се хвърля към мен като фехтовач и в ръката му проблясва стомана. Извивам се встрани, избягвайки острието, и ритвам силно коляното му; то се чупи с глухо изхрущяване и той полита към мен, пъшкайки от внезапната болка. Веселбарите, които са заобиколили колата, вадят мечовете си и се хвърлят към мен, докато аз отстъпвам от Тоа Сител — а Ма’елкот протяга към мен покритите си с мрежата ръце.

Аз му се усмихвам.

— Не те ли предупредих да не ми посягаш?

Той не мисли какво прави, не усеща, че мрежата го е отрязала от магическата му защита.

Усмивката ми преминава в налудничаво хилене; засилвам се и изритвам императора в топките.

Тестисите му се разплескват под ботуша ми; очите му се изцъклят, ченето му увисва и дъхът му излиза със свистене през устата, а изражението на лицето му ме кара да се изсмея гръмогласно.

Докато той стои приведен, притиснал ръце към наранените си слабини, застинал в онези безкрайни секунди между самия удар и откритието, че болката ще стане още по-противно силна, аз отскачам с въртеливо движение от него и се озовавам до кръста на Палас. Пръстите ми се заравят в сребърната мрежа, издърпвам се нагоре и за един безкраен миг двамата се озоваваме лице в лице.

Очите ми ѝ задават въпрос и тя отговаря:

— Да.

Целувам я. Устните ни се срещат жадно през мрежата. Живях всеки ден от живота си само за да стигна до този момент, и наистина си заслужаваше.

Промушвам грифоновия камък през брънките и го поставям в протегната ѝ ръка. Пръстите ѝ се свиват около него и аз заговарям, притиснал устни към нейните:

— От какво имаш нужда?

В очите ѝ проблясват сълзи.

— Спечели ми време.

— Готово.

Покрай ушите ми профучават арбалетни стрели и аз скачам обратно на платформата. Внезапно ме връхлита болезненото убеждение, че Палас е простреляна, но един поглед нагоре ми показва изпъкналата мрежа, обвила огромна сфера от полутвърдо стъкло, в чийто център стои Палас. Тя е вдигнала Щита си и стрелите отскачат от повърхността му. Но дори с помощта на грифоновия камък тя не може да поддържа две заклинания едновременно, не може да захранва Щита и в същото време да се освобождава от рамката.

Трябва да ѝ осигуря спокойствие.

Паднал на колене до мен, Ма’елкот ръмжи нечленоразделно. Лицето му е придобило пурпурен цвят, а ръцете му се протягат към мрежата, обвила главата му. Засилвам се за ритник, но в този миг променям намеренията си и отпускам крак на земята.

Някои неща просто плачат да бъдат свършени на ръка.

Навеждам се и му нанасям дясно кроше.

Гърдите ми се издуват от бясно веселие, когато кокалчетата на юмрука ми размазват идеалния му нос странично върху идеалните му скули, а очите му се събират и напълват със сълзи от болка. Кръвта ми кипва и ми се приисква да го убия още сега, докато имам възможност, но в лявото ми бедро ме пронизва нещо ледено.

Това е проклетата малка кама на Тоа Сител. Той е доста по-жилав, отколкото изглежда; не се е отказал да ме последва, влачейки след себе си потрошеното си коляно. Поглежда ме с изражение на дивашко удовлетворение — постигнал е всичко в живота си и е готов да умре.

В това няма смисъл; раната ми е повърхностна. Издърпвам камата от крака си, сякаш е просто някаква треска, и я захвърлям настрани — и го цапардосвам със замах по главата, достатъчно силно, за да го пратя в безсъзнание, но не и да го убивам. Той се просва на пода, все още в полусъзнание — да, определено е жилав — и аз довеждам делото си докрай, като се отпускам на едно коляно и нанасям саблен удар в основата на черепа му.

Стрелите продължават да летят, но никоя не може да ме достигне — изстреляни са откъм седалките и стрелците внимават да не улучат Ма’елкот. Той се е вкопчил в мрежата. Трябва да го довърша, и то адски бързо. Всеки момент тези фалшиви веселбари ще се нахвърлят върху мен.

Чувам тръби, и то твърде близко. Вратата на тунела, който води навън, се отваря !