Матю Стоувър - Героите умират

Изправям се на платформата и размотавам мрежата. Извън стените на стадиона хиляди гласове крещят объркано и гневно, заглушавани от звука на медните тромпети. Тоа Сител леко се обръща с едното си рамо към мен, като ръката му все още е скрита под ръкава. Палас отново изграква нещо и този път успявам да я разбера.

— … това е капан…

Надниквам в отчаяните ѝ очи, оградени от черни кръгове, и се усмихвам.

— Да, знам.

Императорът се извисява над мен, същинска планина от плът; мога да усетя миризмата на маслото, което къдри косата му и приглажда брадата му, мога да чуя слабото шумолене на полата му, когато пристъпва към мен.

— Питам те отново, защо си дошъл тук?

Ако се наведе още един инч и аз се повдигна на пръсти, ще мога да го целуна по устните. Хладът в сърцето ми се разпростира по ръцете и краката; за последните няколко секунди толкова често съм преминавал от ликуване към страх и обратното, че емоциите са се превърнали в нещо абстрактно; вече не мога да усещам нищо друго освен студено, празно спокойствие. Взирам се в бездънните му очи.

— Дойдох да спася жена си.

— Твоята жена? — По лицето му се изписва леко удивление. — Не си ми казвал, че сте женени.

— Доста неща не съм ти казвал.

След като вече съм тук, изпитвам странна неохота да продължа. Прицелил съм се, но като че ли не мога да натисна спусъка. Докато удължавам този миг, двамата с Палас балансираме между живота и смъртта като котката на Шрьодингер и първият ми ход ще запрати вълновата ни функция в историята.

— Така е — промърморва самодоволно Ма’елкот. — Като например това, че си актир .

Невидима ръка ме хваща за гърлото. Дори и да съм достатъчно хладнокръвен, за да отвърна утвърдително — а очевидно хладнокръвие не ми достига — така или иначе, не мога да си призная, защото блокировките ми пречат. Затова решавам просто да се усмихна леко, с надеждата да изглеждам самоуверен.

— Какво чакаш? — пита Ма’елкот. — Това е мое изображение. Мрежата е в ръцете ти… Да не си размислил? Сега, когато имаш възможността да удариш бога?

Насилвам се да произнеса през свитото си гърло:

— Знаеш ли какво е мъртъв шпионин, Ма’елкот?

— Мъртъв шпионин ли?

— Да. Така един писател от родното ми място е нарекъл човека, когото захранваш с лъжлива информация, защото знаеш, че ще попадне в ръцете на врага. И когато бъде пречупен и заговори, той им разказва точно онова, което е научил от теб. Мислейки си, че е истина. Разбираш ли?

Ма’елкот свива устни и в очите му се появява блясък.

— Ламорак… — промърморва той.

Вместо да се изненада от концепцията, той изглежда развеселен и доволен. Интересът му нараства, докато размишлява на глас.

— Разбира се. Затова не ме нападаш с мрежата… Знаеш, че съм тук наистина, а не чрез моята илюзия. Предварително си го планирал да стане така. Как иначе ще успееш да изкараш и двама ни от двореца, който е защитен срещу магията на актирите чрез силата на волята ми?

Ламорак хрипти на кръста.

— Знаел си. Ти ми го причини!

Кимвам му.

— Да, разчитах на теб. Мамка му, Ламорак. Само преди ден убих човек заради това, че ми причини далеч по-малко зло. А той беше по-добър, отколкото ти ще бъдеш някога. Наистина ли смяташе, че ще те оставя да живееш?

Така, единственото, което ми остава, е да сваля Палас от кръста. Тоа Сител се прокрадва към мен, без да вади ръката от ръкава си — сигурно стиска някое оръжие; твърде възбуден е, за да действа прикрито.

— И сега какво? — промърморва Ма’елкот. — Дошъл си тук, въпреки цялата ми сила. Как изобщо можеш да се надяваш, че ще избягаш?

Той продължава да говори нещо, но аз не го чувам. Взирам се в светлината на единствените очи, които означават нещо за мен.

Дори на най-гъвкавия мислител на света му е нужно време, за да промени своята парадигма. Когато се появих на пясъка на арената, единственото, за което Палас можеше да мисли, беше застрашаващата ме опасност — именно този ужас видях в очите ѝ. Беше се отказала от себе си и когато се качих на колата, се беше отказала и от мен; дълбоко в себе си смяташе, че и двамата сме мъртви.

Ала тя е твърде умна, в нея има твърде много жизненост. В това се крие смисълът от безсмисления ми разговор с Ма’елкот: давам ѝ време да се приспособи. Сега, докато вадя от джоба си грифоновия камък и го стисвам в отпуснатата си ръка така, че тя да може да го види, а Ма’елкот и Тоа Сител да не могат, и я поглеждам, питайки я с очи „Готова ли си?“, виждам яростен, силен и въпреки това някак спокоен отговор: „Само кажи кога.“