Тери Брукс - Магическо кралство за продан. Продадено

Той се остави есенната утрин да го събуди напълно, като ходеше бавно, ала въпреки това пристигна към девет и Четирийсет. „Роузънс“ представляваше петнайсететажна сграда с прозорци от хромирано стъкло и два над трийсететажни небостъргача, разположени на „Лексингтън“ и една пресечна улица. Сградата бе стара, явно префасонирана след появата на небостъргачите и старинната каменна фасада се съчетаваше с някои по-модерни елементи. Витрините от страната на „Лексингтън“ бяха пълни с модни дрехи, демонстрирани от манекени със замръзнали усмивки и празни погледи. Колите в този късен утринен час минаваха покрай тях без усмивки и без да ги удостояват с внимание. Бен мина покрай витрините до един южен покрит вход и влезе през две двойни врати във фоайето към магазина.

Пред него се откри партерният етаж на „Роузънс“ — огромен, излъскан и стерилен. Редиците от четвъртити витринки от метал и стъкло бяха натъпкани с бижутерия, козметика и сребърни украшения, които блестяха и грееха под флуоресцентната светлина. Неколцина купувачи се разхождаха около витрините, а обслужващият персонал спокойно гледаше. Изглежда никой не се интересуваше да подтиква купувачите. Всичко изглеждаше като в някакъв тайнствен ритуал. Бен се огледа наоколо. От дясната му страна ескалаторът водеше към горния етаж. Отляво на отсрещната стена бяха разположени редица асансьори. Точно пред него, където и най-обърканият купувач не би могъл да го отмине, се намираше упътващо табло за различните отдели и етажите, на които можеха да се открият.

Той прочете таблото. Мийкс не беше упоменат, но той и не очакваше друго. Отделите бяха изредени по азбучен ред. Под буквата Р той намери отдела, който търсеше — „Работа с клиенти“ — единайсти етаж. Много добре, каза си той — ще опитам там. Мина покрай лабиринт от витрини, стигна до асансьорите, качи се на един отворен и отиде до единайстия етаж.

Слезе от асансьора в приемната — приятно мебелирана с доста столове и, канапета, с широко полукръгло бюро за регистратура отпред. Една симпатична трийсетгодишна жена седеше зад бюрото, погълната от телефонен разговор. Пред нея имаше табло с редици светли бутончета, които се включваха и угасваха по нейна команда.

Тя свърши разговора си остави слушалката и приятно се усмихна.

— Добро утро, с какво мога да ви услужа? Той кимна.

— Казвам се Холидей. Имам среща в десет с господин Мийкс.

Може и така да му се бе сторило, но усмивката й леко помръкна.

— Да, господине. Приемната на господин Мийкс не е на този етаж, а на последния.

— На последния ли?

— Да, господине — тя посочи към асансьора в една ниша отдясно на Бен. — Натиснете копчето ПЕ. То ще ви заведе при господин Мийкс. Ще телефонирам на секретарката му, че пристигате.

— Благодаря — той се подвоуми. — Това е същият господин Мийкс, който урежда специалните поръчки, нали така?

— Да, господине, същият.

— Питам, защото във вашия указател „Работа с клиенти“ е обявено на този етаж.

Секретарката нервно поглади коса.

— Господине, господин Мийкс не е включен в нашите административни списъци. Той предпочита да работи лично с клиентите си — тя се усмихна малко изкуствено. — Господин Мийкс се занимава само с някои специални обяви — с много тесен кръг от покупко-продажби.

— С разпродажбите, обявени в Коледната книга на желанията ли?

— О, не. Повечето от тях се изпълняват от редовния персонал. Господин Мийкс не работи за „Роузънс“. Той е частен специалист по покупко-продажби, който работи като агент при някои от нашите сделки. Занимава се само с най-екзотичните и необичайни предложения в Книгата на желанията, господин Холидей — тя леко се приведе напред. — Доколкото зная, той извършва самостоятелно покупко-продажби.

Бен вдигна вежди.

— Значи е доста способен? Тя отмести глава настрани.

— Да, доста — вдигна телефона. — Ще съобщя за вас, господин Холидей — посочи му друг асансьор. — Ще ви чакат. Довиждане.

Той също каза довиждане, отиде при посочения асансьор и натисна копчето ПЕ. Преди вратите да се затворят, той усети върху гърба си погледа на секретарката, която доближаваше телефонната слушалка до ухото си.

Изкачваше се, притаил дъх, заслушан в шума на асансьора. Имаше само по два бутона от двете страни на вратите с номера 1, 2, 3 и ПЕ. Бутоните останаха тъмни докато асансьорът тръгна, след което започнаха един подир друг да святкат. Асансьорът не спря никъде по пътя. На Бен почти му се искаше да бе спрял. Добиваше усещането, че се движи през Зоната на здрача.