Сара Маас - Стъкленият трон

— Тук има ли нещо интересно?

— Какво друго би искала да видиш? Вече разгледахме трите градини, балните зали, музейните зали, а също и най-хубавите гледки, които каменният замък предлага. Ти не искаш да се качваш в стъкления, а тук няма какво повече да се види.

Тя скръсти ръце. Бе успяла да го убеди да я разведе из замъка под претекст, че й е много скучно — а всъщност така планира няколко възможни пътя за бягство от покоите си. Замъкът бе стар и повечето от коридорите и стълбищата му не водеха наникъде. Нямаше да й е лесно да избяга. Съревнованието обаче започваше утре, какво друго можеше да направи, освен да се приготви за евентуален провал?

— Не мога да разбера защо не искаш да се качиш в стъкления замък

— продължи той. — Няма никаква разлика в интериора, дори няма да разбереш къде си, освен ако някой не ти каже, или не погледнеш през прозореца.

— Само луд човек би влязъл в дом, направен от стъкло.

— Стъкленият замък не отстъпва по здравина на камъка и стоманата!

— Да, до момента, в който някой дебелак не влезе и не потроши пода.

— Това е невъзможно.

Но мисълта да стъпи на стъклен под я плашеше.

— Няма ли менажерия или библиотека, която да можем да разгледаме?

Минаха покрай две затворени врати. Чуха как някой пее и свири на арфа.

— Какво има там?

— Дворът на кралицата. — Той я хвана за ръката и я задърпа надолу по коридора.

— Кралица Джорджина?

Нямаше ли представа колко много информация й дава. Наистина ли не я възприемаше като заплаха? Трябваше да прикрие гримасата си.

— Да, кралица Джорджина Хавилиард.

— А малкият принц у дома ли си е?

— Холин? Той е на училище.

— Хубав ли е като батко си? — ухили се Селена.

Каол целият се напрегна.

Всички знаеха, че десетгодишният хлапак е грозен и отвратителен и отвън, и отвътре. Тя си спомни скандала, който бе избухнал няколко месеца преди да я хванат. Холин Хавилиард бе установил, че кашата му е изгорена и бе наредил да размажат от бой отговорната слугиня, така че да й останат белези завинаги. Платиха компенсация на семейството на жената, а Холин бе отведен да учи в планините.

Всички разбраха. Кралица Джорджина отказа да се вижда с придворните си цял месец.

— Холин ще порасне — изсумтя Каол. Стъпките му сякаш олекнаха, когато се отдалечиха от покоите на кралицата. Останаха смълчани няколко минути, а след това ненадейно нещо избухна, последвано от втори взрив.

— Какъв е този ужасен шум? — попита Селена. Капитанът я преведе през стъклените врати, излязоха в една градина и той посочи нагоре.

— Часовниковата кула — отговори. Бронзовите му очи светнаха весело, а часовникът удари за последно. Селена никога не бе чувала такива оглушителни камбани.

В градината се издигаше кула, съградена от черен като мастило камък. По два каменни гаргойла*, разперили криле и отворили усти в беззвучен крясък, стояха на всяка от четирите страни на часовника.

— Какво отвратително нещо — прошепна тя. Цифрите приличаха на воинска окраска на бялото лице на часовника, а стрелките напомняха мечове, стържещи по перлената повърхност.

— Като дете не смеех да го приближа — призна си Каол.

— Не очаквах да видя нещо подобно пред Портите на Уирда. Не и в градина. Колко е старо?

— Кралят го построи по случай раждането на Дориан.

— Кралят? Сегашният крал?

Каол кимна.

— Но защо е построил такова отвратително нещо?

— Хайде — каза той, без да обръща внимание на въпроса й — да вървим.

Но Селена остана загледана в часовника. Тънкият ноктест пръст на каменния демон сочеше към нея. Можеше да се закълне, че усмивката му се е разширила и разкрива още повече от острите му зъби. Тъкмо се накани да последва Каол, когато забеляза една плоча пред себе си.

— Какво е това?

— Кое?

Тя посочи към знака, отбелязан на плочата. Кръг с вертикална линия, която минаваше през средата му и излизаше извън него. И двата й края бяха закривени. Едната сочеше нагоре, а другата надолу.

*Статуя на каменен демон — Бел.прев.

— Това да не отбелязва края на пътя?

Той застана до нея.

— Нямам представа.

— Сочи към него — рече Селена, като имаше предвид гаргойла. — Какво означава този символ?

— Че ми губиш времето — отвърна той. — Вероятно е декоративен.

— Има ли и други подобни символи?

— Ако се огледаш, сигурно ще намериш.

Тя позволи да бъде отведена от градината, далеч от сянката на часовниковата кула, в мраморните зали на замъка. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се отърве от чувството, че изпъкналите очи на гаргойла не я изпускат от поглед.