Сара Маас - Стъкленият трон

Толкова много книги, а нямаше кой да ги чете!

Тогава й хрумна нещо и тя скочи на крака, след което отново седна и извади лист пергамент. Щом капитан Уестфол настояваше протоколът да се спазва, тя щеше да го спази. Натопи писалката в мастилницата и я задържа над листа.

Колко странно бе да държи писалка! Изписа буквите във въздуха. Бе невъзможно да е забравила да пише. Пръстите й се размърдаха непохватно, когато писалката докосна листа, и тя внимателно написа името си, а след това и азбуката, цели три пъти. Буквите бяха неравни, но четливи. След това взе още един лист хартия и започна да пише:

Ваше Височество,

Разбрах с интерес, че вашата библиотека всъщност не е библиотека, а частна колекция, която само вие и височайшият ви баща имате право да ползвате. При положение, че притежавате един милион книги, които никой не чете, ви моля да ми дадете разрешение да ги удостоя с вниманието, което заслужават. При положение, че нямам компания и забавления, вашата милост е най-малкото, което някой с положението ви може да дари на едно самотно момиче като мен.

Искрено ваша:

Селена Сардотиен

Селена бе много горда от писмото си и го връчи на най-симпатичната слугиня, която успя да намери, с инструкциите да го предаде лично на престолонаследника. Когато жената се върна след половин час, натоварена с купчина книги, Селена се разсмя и взе бележката, поставена върху тях.

Мой най-верен асасине.,

Предлагам ти седем книги от личната си библиотека, които наскоро прочетох с огромно удоволствие. Разбира се, получаваш разрешението ми да прочетеш колкото и които си поискаш книги от библиотеката на замъка, но заповядвам първо да изчетеш тези, за да можем да ги обсъдим. Гарантирам ти, че те не са скучни, тъй като аз не обичам да чета пространни описания или безсмислени диалози, макар че ти може и да обичаш писатели с високо самочувствие.

С обич,

Дориан Хавилиард

Селена се разсмя отново и взе книгите от жената, като й благодари за услугата. Влезе в спалнята си, затвори с шут вратата и се отпусна на леглото, като пръсна книгите по червената му повърхност. Избра тази, която й се стори най-интересна, легна и се зачете.

Ужасният тътен от часовниковата кула събуди Селена на следващата сутрин. Сънена, тя се опита да преброи ударите.

Беше обяд! Изправи се. Къде беше Каол и, по-важно, какво ставаше със съревнованието? То не почваше ли днес?

Тя скочи от леглото и се затича из покоите си, като очакваше да намери капитана там с ръка на меча.

Нямаше никого. Тя подаде глава в коридора, но четиримата стражи само посегнаха към оръжията си. Върна се назад и се показа на балкона.

Пет арбалета се насочиха към нея.

Тя отпусна ръце и огледа есенния ден.

Дърветата в градината бяха оцветени в златисто и кафяво, а половината им листа бяха нападали по земята. Денят обаче бе толкова топъл, че можеше да мине за летен.

Селена седна на перилата и помаха на стражите, насочили арбалети към нея. Можеше да види мачтите на корабите отвъд Рифтхолд, фургоните и хората, които вървяха по улиците. Зелените покриви на града сияеха в изумрудено на лъчите на слънцето.

Погледна отново към петимата стражи под балкона. Те отвърнаха на погледа й и внимателно свалиха арбалетите си.

Тя се ухили. Можеше да ги зашемети с тежките книги.

Тогава от градината се чу шум и някои от стражите се обърнаха. Иззад близкия плет се появиха три жени, унесени в приказки. Повечето от разговорите, които Селена бе чула предишния ден, й се сториха безкрайно скучни и тя не очакваше нещо различно от приближаващите се жени. Носеха красиви рокли, макар дамата по средата — с черна коса — да бе с най-хубавата от всички. Червените й поли бяха големи като палатка, а корсетът й бе стегнат толкова плътно, че Селена се запита дали кръстчето й може да е по-широко четиридесет сантиметра.

Другите жени бяха руси и в светлосини рокли, чиито модели си приличаха и подсказваха, че са по-нисш ранг. Селена отстъпи от перваза, когато те спряха до най-близкия фонтан.

От мястото си в края на балкона можеше да види как жената в червено приглажда полите си.

— Трябваше да облека бялата си рокля — обяви тя достатъчно високо, та цял Рифтхолд да чуе. — Дориан обича бялото. — След това надипли полата си. — Подозирах обаче, че всички ще носят бяло.

— Да се преоблечем ли, милейди? — попита една от блондинките.